С о ф и я
Валкюра
14. април
Странни същества, сякаш излезли от научната фантастика, и бойци, кацнали върху хеликоптери, преследват Зигмунд в безмилостна гонитба. Лакирани бодливи костюми от гума, маркучи, крила и брони проблясват сюреалистично с въздействащата си пъстрота. Сребристо белите Валкюри сякаш летят по сцената с взривни глави на ракети като колесници и ездата им конкурира с тази в сградата La Fura във Валенсия. Завладяващата цялото пространство фантазия, с която след любопитното „Рейнско злато” от миналата година (OPERNGLAS 7-8/2010) сега Националната опера в София продължава своя проект за „Пръстена” с Валкюра, е обезоръжаваща, очароваща и внушителна с не обременената си невинност и амбициозна наслада.
Силно устремен да изгради настоящия репертоар с голяма италианска опера и с почти непознатата в България немска Романтика по време на своя директорски мандат,
Пламен Карталов пренася легендата в едно вечно валидно безвремие между мистично иносказание и крещящ фентази-екшън в естетиката на Аниме и Манга. Конгениално му помага в това сценографът и дизайнерът на костюмите Николай Панайотов, той извежда на преден план всичко, което е възможно да побере и повдигне оборудването и техниката на сградата. Между ярките сценични елементи от „Рейнско злато” – огромните конуси на „властта във Валхал” и тук разделената, сега наполовина обърната във височина игрална площ от „Пръстена” – Карталов поставя една повдигната шина на времето, един път на ретроспекции и решения, върху който статисти връщат лайтмотивите на разказа в полутъмна червена светлина. Често това има ефект, за „начинаещите” е полезно, понякога обаче отклонява от случващото се и неволно внася ирония, когато движещата се сцена по театралност напомня на атмосферата във влакчетата на ужасите по увеселителните паркове.
Има какво да се желае в инсценирането на психологическата сложност, в изграждането на прекършените между човешки напрежения. Така в борбата за власт в брачните кризи остро обвиняващата Фрика на Румяна Петрова и Хундинг на звучно декламиращия Ангел Христов действат само като декоративни податели на ключови думи. А кръвта на велзите застава в прекалено покорно благородство, не се вълнува, макар и софийската двойка брат и сестра да притежава атрактивен героичен потенциал и гласово да предава точни контури на характера. Тембърът на младия Мартин Илиев звучи мощно като баритон Веризмо и се отправя все пак без усилие и плавно в свободно звучаща тенорна височина. Премерено динамично и пластично парландо определя артикулацията, призивите на Зигмунд към велзите и Нотунг се изливат плътно и неотменно. Със свежест на момиче и невероятна топлота Цветана Бандаловска рисува една смела активна Зиглинде. В ниското положение на „мъжкия кръг” гласът й остава твърде малък, но кошмарът тя предава атакувайки отблизо, „най-възвишеното чудо” ляга с изкряща душа върху вълните на оркестъра. Кураж за повече телесна близост и прилив на чувства към екстаз сигурно биха стояли добре, а това би било от полза и на цялото напрежение на продукцията.
Брюнхилде на Мариана Цветкова пее с постоянна мека интонация, сигурно във височините и низините, а когато в третия акт тя вече може да остави коня Гране – хоризонтално полуизправен конус от съдовете на Валхал – , настъпва нейната висша форма на личностна сила, все по-пъстрия портрет на характера тя обрисува с естествен скромен език на тялото и дифиренциация на гласа. На почти празна сцена кръжат един около друг две божества в диалога баща и дъщеря, чиито контакти с човешкия свят отприщват не само великолепни визии, но и отварят вратата към собствената им ранимост – тук режисурата си позволява да запълни обикновените картини на най-дълбоки душевни драми с вълнуващи емоции. Не само във финалната сцена Николай Петров като Вотан има своето превъзходно представяне: характерна глава с явен абсолютно сигурен сценичен инстинкт, харизматичен уникат със строен тембър ала McIntyre и първичен здрав усет за мегаломания, тъга и трагичност – достойно възнаграден с най-силните аплодисменти на вечерта.
Под диригентството на Павел Балев оркестърът е инспириран за вълнуващо обмислено свирене и е готов да стигне до границите на технически възможното. Ясната, приятна акустика на залата подпомага преди всичко блестящите солови изпълнения, които следват великолепно едно след друго, в по-интимните камершпил-сцени също се вплитат красиви инструментални солá, поддържащи напрежението. Впечатляващо е единството в дишането като носещо и реагиращо заедно с певческия ансамбъл, който се състои изключително от български изпълнители; Рихард Тримборн успешно се справя с езиковата и фразова обработка в препъващия немски на либретото. Вече вървят тренировките с немския за „Зигфрид” и тимът на Пламен Карталов се готви за 2012 година, когато Националната опера в София ще продължи да извайва „Ринга”.
Б. Кемпен
DAS OPERNGLAS 6 / 2011
Превод: Майя Долапчиева