СOФИЯ | Вагнер: Валкюра
Геометрия на мита
Както миналата година „Рейнско злато” така в този сезон „Валкюра” преживява своя бум – с цел през 2013 година рожденият ден на Вагнер да бъде достойно отпразнуван с цялостната тетралогия. Сред европейските проекти на „Ринга” сравнително младата опера в София определено върши това с най-големи финансови затруднения и въпреки това тя се състезава по впечатляващ начин. От 2009 управлява правителство на малцинството начело с Бойко Борисов като министър-председател. Той провежда строг курс на икономии, което не го прави особено обичан. Вследствие на бюджетните съкращения културата наистина страда по-малко, но без мъчителното издирване на спонсори операта не би могла да функционира. Българската икономика изостава много от европейските си партньори, а от колебливия успех печелят най-много външни инвеститори. Вървейки по улиците на София на всеки ъгъл се виждат техните ароматни марки: от Райфайзенбанк до МакДоналдс, от Тойота до Фолсваген и Уникредит(о). А за тях операта на София (още) не е струващ си спонсорството обект. Това може и да се промени. Художественият потенциал е налице, особено в лицето на вокалистите. България изглежда е не пресъхващ извор на мощни и интересни гласове.
В режисирането на героите както миналата година „Рейнско злато” (срв. Opernwelt 7/2010) така и сега шефът на операта Пламен Карталов инсценира „Валкюра” със струящ от самата творба устрем, който той извлича от певците. Скалата поздравява. Това започва още в увертюрата, когато – след кратка реминисценция от „Рейнско злато” с танцуващите във водата дъщери на Рейн – се вижда как Зигмунд бяга, преследван от хората на Хундинг: дива застрашителна тълпа с антични оръжия и ризници в стил научна фантастика. Секундант в разгръщането на фантазията на Карталов е художникът Николай Панайотов. Инсценировката напълно логично продължава идеята на метафората за „Пръстена” от „Рейнско злато”: Тук пръстенът е счупен, половината остава да лежи, а другата е повдигната като полукръг – един вид шифър на сломения и несигурен Вотан. Друг елемент е правата линия на „пътя”, по който като визии в бонбонени цветове преминава съдържанието на разказите – понякога малко прекалено.
Не е далеч мястото от конусовидната пресечната линия на кръга до самия конус: изправен, с връх надолу, е ясенът, в който е забит мечът на Нотунг; хоризонтални конуси, насочвани виртуозно от „невидими” участници в балета, са абстрактните коне на валкюрите. Не може да не си помислиш за балистични ракети и за „апокалипсис сега”. Публиката, която не е свикнала с благоговейното байройтско мълчание, избухва в ръкопляскане за сцената, за втори път ведно със сбогуването на Вотан и Брюнхилде. Конуси пазят, като бодли, и костюма на крещящата Фрика. Вотан („Вземи клетвата!”) буквално припада пред тази женска броня. От една страна митът се превръща в геометрия, а от друга елементи на българската античност заместват германската. Зиглинде предлага питието на Зигмунд в златен съд – моментът на омагьосването от „Тристан” – , а той изглежда точно като тракийските съдове в Археологическия музей на София. Карталов го е открил при един продавач на стари вещи.
Заедно с финансовото затруднение София има и историческо. До 1878 градът е турска провинция без каквото и да било влияние на западната музикална култура. При Съединението на България тя започва от нулата.
Павел Балев извършва невероятна възпитателна работа от пулта на оперния оркестър. Наистина в едно или друго соло на тромпетите се забелязва страх, челите са леко слаби в „Зимните бури”, но като цяло той предлага богата на контрасти, пъстра звукова картина.
Блестящ е чисто българският състав от изпълнители, който благодарение на ангажирания за корепетитор Рихард Тримборн пее с перфектно немско произношение. Можем да си представим, какъв гласов резервоар е на разположение, когато Мартин Цонев като Вотан в Рейнско злато този път пее „само” във втория състав. На премиерата пя Николай Петров с един меко изливащ се, баритонов бас. Като Хундинг Ангел Христов е още един от тези мощни баси, черно оцветен тоново, страшно зъл – един Хундинг, който пее и не лае. Поверената му насила Зиглинде Цветана Бандаловска има сладък, малко слаб глас, в сестринската любов отсъства увличащият, неустоим драматизъм. Мартин Илев като Зигмунд вече има зад себе си кариера на баритон преди да се пренасочи в теноровата партия, което му помага в низините; в тази партия някои Зигмундовци само издишат топъл въздух. Той има при това мощни, не напрегнати или приглушени височини. Като Брюнхилде Мариана Цветкова далеч надмина представянето си на Фрика в „Рейнско злато”, от изцяло добрите валкюри може да се изтъкне драматичният сопран на Герхилде (Любов Методиева).
А магията на огъня? Логе преминава като дух, а останалото е дискретна прожекция. С тази постановка Софийската опера празнува своята 120-та годишнина. Кратко време за оперен театър. Наваксването в голяма степен е овладяно, публиката възхитена – а Вагнер въобще „не се нуждае от свикване с него”, както бе отбелязал един критик през 1910 година.
Дитмар Полачек
Opernwelt | juni 2011
Превод: Майя Долапчиева