ТВ-ЕВРОПА-ПОД ЛУПА-ГОСТ ПРОФ.ПЛАМЕН КАРТАЛОВ-28.04.2012г.
За премиерата на операта Зигфрид от Вагнер
ВИДЕО
линк към публикацията с видео
ТВ 7-Уикенд с Миа Сантова-Гост проф.Карталов-13.05.2012
За премиерата на операта Зигфрид от Рихард Вагнер на Софийска опера и балет на 22.05-18:00ч.
В.Труд-12.05.12 -С директора на Софийската опера проф. ПЛАМЕН КАРТАЛОВ разговаря ВИОЛЕТА ЦВЕТКОВА
23:14
12.05.12
Връхлита те ураган – правиш „Зигфрид“
автор: Христо Кьосев
С директора на Софийската опера проф. ПЛАМЕН КАРТАЛОВ разговаря ВИОЛЕТА ЦВЕТКОВА
- На 22 май, рождения ден на Вагнер, отново ще има премиера в Софийската опера – „Зигфрид“, третата част от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“. Какво да очакваме, проф. Карталов?
- Историята продължава. „Зигфрид“ е централното заглавие в „Пръстена…“. Върху шестима главни герои лежи повече от 3 часа пеене! Най-важният въпрос обаче бе кой да изпълни централната роля. Зигфрид е най-тежката като вокалност задача за тенор в оперната литература въобще. Героят почти не излиза от сцената. И голямото ми щастие сега е, че имаме изключителните Костадин Андреев и Мартин Илиев, първите български тенори в образа на Зигфрид в първата постановка на тази опера на Балканите. Направихме сериозен кастинг на гласове, защото ролите изискват огромна издръжливост. Според мен българи могат да пеят еднакво добре и Вагнер, и италианска, и руска класика.
- Обсебващ ли е Вагнер?
- Първо е обсебващ за публиката. Драматургията на Вагнер дава космическото усещане за безкрайност, за полет в музиката, което не те оставя спокоен. Той е познавал добре гръцката митология, прониква и извира от древните скандинавски и немски саги, много близки точки има и с българската митология и фолклор. Театърът на Рихард Вагнер е свят на големи идеи – не само за настоящето, но и за бъдещето. В музиката му са заложени прозрения, чиито отражения осветяват пътищата на въображението, без да има нужда от съобразяване с Аристотеловото правило за единство на място, време и действие. Следвайки принципите на древногръцката трагедия, при него идеите за предопределеността, проклятието и пророчеството са валидни в цялата тетралогия. А ролята на хора от античната трагедия той дава на оркестъра.
- Затова ли купихте нови инструменти за оркестъра?
- Да. Ако не чуеш страданието, възторга и радостта на театъра на инструментите при Вагнер, възприемането няма да е пълно. Случващото се горе, на сцената, е във връзка със света долу, в оркестъра. Два свята в един. Духовите дървени инструменти са душите на Вагнеровата поезия, а валдхорните, тромбоните, тромпетите и тубата са неговите медни певци. Той свързва гласове и инструменти и ги прави неразделни. Тетралогията е уникална, защото ражда характерна Вагнерова стихомелодия. За мен като режисьор това не може да избяга от портретуването на образите. И е обсебващо. Като влизане в пещера e, където драконите и чудовищата са на всеки ъгъл и трябва като Зигфрид да вървиш без страх из лабиринта на партитурата.
- Сънувате ли Вагнер, решения за спектакъла?
- Неговата музика не те оставя в съня, извор е на видения с много идеи. Т.нар. съдбовен ми бемол, началото на „Рейнско злато“, Вагнер чува в съня си. Всъщност това са дълбоките води на Рейн, откъдето започва историята на „Пръстена…“. Разбира се, подсъзнанието работи. Но само когато свободно боравиш с материала, когато си въоръжен със знания и с осъзнаване на начина да ги използваш, тогава подсъзнанието помага с интересни идеи.
- Имате кръгла годишнина, за която не говорите – наистина ли натрупахте 40 години на сцената?
- (Усмихва се.) 40 години творческа дейност сякаш бяха миг. Като полет на птица. Удовлетворен съм. Това, което исках, го постигнах. Навремето Борис Христов ми даде голям урок: „Не гледай никога назад! Върви напред.“ Точно така е – нито трябва да хленчиш за миналото, нито да се главозамайваш от стари успехи.
Мигът, който Фауст така иска да спре, никога не спира, а върви и се трансформира. Не усетих кога са минали тези 40 години от деня, когато в Байройт положих клетва на гроба на Вагнер. Обещах, че като се върна в България, ще направя театър на идеи. Бях още студент, с Георги Робев и компания отидохме там и за първи път се срещнах с Вагнер. И реших, че това е моят път.
- И дадохте клетва?
- Така е. Върнах се и направих младежки камерен оперен театър. Бяхме луди ентусиасти, тръгнахме с едно пиано от София и обиколихме всички села и градчета на Кърджалийски, Смолянски, Благоевградски окръг. Там опера никога не бе стъпвала. Само в кърджалийско посетихме 16 сцени. Трифон Силяновски – големият пианист и композитор, свиреше на пианото и сякаш попаднахме в друг свят. Горе звучеше Моцарт с „Отвличане от Сарая“, а долу, в дерето на село Припек например, жените нижеха тютюн и пееха народни песни. Звездно родопско небе, читалището пълно с хора… Такива неща дават енергия.
- От момче ли мечтаехте за музика?
- Не. Въображението ми палеше един марионетен театър в София. Много интересно беше. А музиката… кандидатствах и завърших консерваторията, защото имах желание и вътрешна потребност за това. Поривът ни с Младежката камерна опера, която по-късно получи седалище в Благоевград, бе забелязан. Гостувахме в замъка Вавел в Краков и изиграхме първите камерни оперни представления в Залата на сенаторите. Забелязаха ни от Дрезденския музикален фестивал, от фестивал в Гърция и т.н. Беше добра база, от която направих скока към монументалните спектакли…
- … на хълма Царевец, пред скалите в Кайлъка край Плевен, по футболните стадиони на Бразилия, в античния театър в Атина, в Кайро, „Опера на площада“ в София – само смелост ли се иска за това?
- Не. Няма невъзможни неща, ако знаеш как да ги постигнеш. То е като идея, която напира и трябва да освободиш от себе си. Навремето ме впечатляваха филмите на Людмил Стайков, който после стана мой професор по кинорежисура. Изглежда и неговите мегапродукции си казаха думата.
- А казвате ли си „не става, откажи се“?
- Подлагам всичко на съмнение. Случват се моменти на крушения, но – дишай дълбоко и напред. Имало е и тотална депресия, униние. Много е трудно, когато виждаш, че никой не те подкрепя, и поемаш сам риска.
- Възпитавате си публика с образователната програма „Отиваме на опера и балет“ – има ли интерес към нея?
- Огромен! През седмицата децата влизат организирано, но в събота и неделя те организират родителите си. Спектаклите ни започват с екскурзия на сцената, возят се на кръга, докосват декорите, запознават се с инструментите. Веднъж един родител, още недоспал си, ми казва: „Добро утро.“ Поздравявам го, питам на колко години е детенцето му, а той: „На две и половина. От 8:30 ме е задърпала да ходим на опера.“ Това е, детето води родителя на опера! Само на „Вълшебната флейта“ имаме над 100 представления.
- Наскоро Н. Пр. посланик Стафано Бенацо каза, че сте в Топ 10 на най-добрите оперни режисьори – ласкае ли ви това?
- Не разбирам от класации. Работя това, което мога. Честно казано, най-хубаво се работи в криза, защото внимаваш. С много пари всичко можеш да направиш, а в криза парите трябва да стигнат за всичко. Най-важното е, че имам прекрасни колеги. Екипът е прегрят от работа. А работата сами си я създаваме. Не чакаме министърът да ни даде задачи.
- И не се оплаквате.
- Никога не се оплаквам. Защо да го правя? Ние работим, защото знаем, че го работим за публиката.
- Когато излезете и затворите вратата на операта, забравяте ли я?
- Имам принцип – сутрин влизам като за първи път, вечер излизам като за последен. Всеки ден. Има обаче заложени проекти и чувството за отговорност и самовзискателност ме връща към тях. Като се прибера вкъщи, отзвукът от деня продължава в мислите ми, в съня ми.
- Остава ли ви време да ходите за риба?
- Отдавна не се е случвало. Опитвам се да ходя по-често на Витоша – сутрин или късно вечер. Моето куче Аламо ме разхожда.
- А кои са големите хора, до които сте се докоснали и никога няма да забравите?
- Никога няма да забравя Константин Илиев, който много ми вярваше, но още не съм изпълнил повелята му да поставя „Чичовци“ на Лазар Николов. Искам, но е изключително тежка опера и никой не иска да застане зад този проект.
– По-тежка от Вагнер?
- Много по-тежка. Любомир Пипков, Константин Илиев и Лазар Николов са емблеми на модерна култура. Пипков пише „Янините девет братя“ в епохата, когато шества музиката на Дебюси, Равел, Енеску, Шостакович. В своите афоризми за житейската мъдрост Шопенхауер споделя: един древен мъдрец заявява, че съществуват три световни сили: мъдрост, сила и късмет. Вярвам, че последната има най-голяма власт. Защото житейският ни път може да се сравни с кораб. Съдбата (благоприятният и неблагоприятният жребий) играе ролята на вятър, като бързо ни изтласква напред или ни отблъсква назад; в сравнение с него, колкото и да се стараем, малко можем да постигнем. Усилията ни играят ролята на греблата: когато след множество дълги часове на труд сме изминали определено разстояние, един внезапен повей на вятъра ни връща на изходната точка. Ала ако е благоприятен , толкова ни помага, че няма нужда от греблата.
- Вие сте късметлия, още сте на кораба.
- Всички сме на кораба. Но едни са в трюма, други – на палубата, а трети – в каютата сладко дремещи (смее се).
Визитка
Роден на 15 септември 1948 г.
Завършва ДМА в София, специализира оперна режисура в Германия и кинорежисура във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“.
Поставя спектакли в Бразилия, Англия, Германия, Египет, Италия, Малта, Полша, Словения, САЩ, Швейцария, Япония, Гърция и др.
С Борис Христов открива Българската академия за изкуство и култура в Рим.
Създава „Сцена на вековете“ и „Опера на площада“.
Директор е на Софийската опера (от 2007 г., за втори път).
Носител е на значка „Златна книга 2008″ за принос в развитието на българската култура, на „Кристална лира 2011″ и др.
БНР-Хоризонт-За премиерата на операта на Рихард Вагнер-Зигфрид-гости-Костадин Андреев и във второто предаване проф.Пламен Карталов-АУДИО