Opernwelt, юли 2012

На фокус

От Маркус Тил

Точно 1000 километра по въздуха делят двата града, но що се отнася до постановъчната традиция, разстоянието не може да се посочи веднага. За Баварската държавна опера Вагнер е всекидневно занимание, за Софийската опера е изключение. И макар там от 2010 на сезон да се поставя по една част от „Пръстена”, всяка от тези продукции прилича на премиера. При това са налице повече общи черти, отколкото си представяме. Година преди премиерата в София стартират първите репетиции за „Зигфрид”. За подготовката по немски език и въвеждането в граматиката на Вагнер отговаря Рихард Тримборн, този вещ, точен преподавател, чиято дейност се свързва преди всичко с Мюнхенската опера. Сценично също се разкриват родствени връзки.

И двете интерпретации на „Зигфрид” не се стремят към претрупване с идеи. Може да се каже, едно необременено, по детски чисто тълкуване – а за София и необходимо. Режисьорът и директор на Операта Пламен Карталов, заедно със сценографа Николай Панайотов, залага на прости, лесно запечатващи се знаци. Основен елемент в тяхната тетралогия – това вероятно изглежда ново само за София – е голям пръстен, осветен с видеоефекти (Вера Петрова). Понякога той се разделя, един до друг двата полукръга напомнят огромни очи (Фафнер?). Сложно скеле, използвано с въодушевление от солистите, маркира гората. На финала Брюнхилде и Зигфрид стоят един срещу друг всеки в сегмент от кълбо, което – ако разрешите – напомня на пъпеш. Но още когато Странникът в първото действие надува своето кълбо на света и дриблирайки с глобуса минава покрай Миме, става ясно едно: Софийският „Зигфрид” далеч не е повърхностен.

Постановката на Карталов е в най-добрия смисъл разказвателен театър. С намигваща дистанция и суверенно майсторство. Театралната машина се движи на пълни обороти. Нищо не е оловнотежко по германски, а в големите моменти Карталов отставя пространство на музиката. Пробужда се една почти детска наслада, без това да изневерява на произведението.

Същата цел има и Андреас Кригенбург, макар мотивацията му да е друга. София предлага „Зигфрид” за хора, които гледат операта за първи път, Баварската държавна опера – за хора, които са отегчени от теория. За Кригенбург това е нещо повече от политическа парабола. По принцип не може да се възрази на подобна концепция. Но тя би трябвало да се запълни с нещо повече от онова, което се вижда на сцената на Мюнхенския национален театър. Замисълът на Кригенбург води, именно при „Зигфрид”, до спазъм на фантазията. Песните на ковача са обогатени с чудовищно духало и множество трескаво действащи хора; човешки тела изобразяват липова гора и глава на дракон; по същия начин са представени пламъците до скалата на Брюнхилде, като статисти се огъват под найлонови платна. Всичко това е находчиво, заимствано отчасти от La Fura dels Baus, но страда от нарастваща загуба на въздействие.

Със своя театър на простите знаци Кригенбург и неговият сценограф Харалд Б. Тор имат на своя страна оперното общество. Също и с идеята да прекъсват случващото се, да конфронтират фигурите от „Зигфрид” с немите съучастници. Но после не се решават да стигнат до края: Защо всъщност да не оплетат Вотан & Co. в диалог със статистите? Вечерта преминава върху две плоскости – а няма двоен под. Или се случват режисьорски смъртни грехове, както в сцената с въпроса от първо действие, когато пантомимично се показва, и следователно се дублира, това, което Вотан разказва в момента.

В София Пламен Карталов също поставя реминисценции, но много по-интелигентно и на подходящи места. Така че в Мюнхен има голямо количество сценичен глутамат. Режисурата е заета с организирането на статистите, докато на рампата солистите се упражняват в рециклиране на жестове.

Лукс е фактът, че София прави два състава за почти всички партии в ансамбъла. Както своя колега от Мюнхен Ланс Райън, софийският Зигфрид Костадин Андреев без усилие може да издържи две действия. С приглушения си тенор той почти винаги се справя успешно с артикулацията на немски; а непосредствеността, с която изчерпва резервите си, също така и потъмняването при сцените на нежност са все в негова полза. Отвореният, необработен звук на Ланс Райън не може да не се харесва. При такива безстрашни, здраво отработени песни на ковача човек е склонен да отминава недостатъчната лиричност.

Уравновесеният, сигурен в легатото си Бисер Георгиев би било по-добре да е Вотан отколкото Алберих; Павел Папазиков пее също твърде добре, за да е Миме. Николай Петров е Странникът, който формулира благородно, а на някои места впечатляващо се бунтува вокално. Мариана Цветкова не е свръх драматична Брюнхилде, притежава добра дикция и плътно средно ниво, а високите тонове – по-скоро рискови. Фафнер на Петър Бучков вероятно също би могъл да слезе с една октава по-ниско.

Павел Балев не дирижира „Зигфрид” агресивно. Това не би могло и да се получи – оркестърът на Софийската опера не се чувства напълно у дома си с партитурата. И все пак – такова гъвкаво, уравновесено Вагнерово благозвучие не се чува всеки ден. Прозират доста моменти на камерна музика, отбягват се евтини ефекти (дори и когато ансамбълът може да се разгърне). Темпата са по-скоро спокойни, понякога се търси сигурността. Тук Павел Балев се среща с мюнхенския си колега. При Кент Нагано някои неща остават просто редица от епизоди. Все пак „Зигфрид” му се е отдал по-добре отколкото „Валкюра”. Лиризмът е по-слабо подсладен, линиите на развитие изпъкват по-ясно. Свръхемоционалното в трето действие остава обаче само защита: тук Нагано залага на силния звук като на средство за сигурност, от каквото Баварският държавен оркестър определено не се нуждае.

Мюнхен дарява в „Зигфрид” най-добрия си досега състав на „Пръстена”. Томас Майер пее Странника по-точно отколкото Вотан във „Валкюра”. Съсредоточен в текста героичен баритон със стройна атака. Волфганг Кох разгръща своя Алберих до формат XXL. Волфганг Аблингер-Шперхаке не се впуска в кресливостта на Миме, а доказва, колко точно и нюансирано може да бъде разбрана тази роля. Ана Вировлански (горската птица) пее като белканто героиня, преобразила се по грешка в горска птица.

Едва във финалното действие този мюнхенски „Зигфрид” израства до величината на държавна опера. Може да се изкаже благодарност на Катерине Наглестад. Тя изпълва своята първа Брюнхилде с интензивност и вещо присъствие, които отнемат дъха – и те карат да забравиш режисьорския мишмаш. Голяма, в същото време самоосъзната трагична героиня. Един меко горчив, плътен глас, който налага да бъде слушан. Нейното „Ewig war ich” – милувка от тонове. Драматичните отскоци – триумф. Така отново се почувства нуждата на Мюнхен от такива певци изпълнители за „Пръстена”. Ръководството предвидливо е взело мерки: За „Залеза на боговете” вече е ангажирана Нина Щеме, а за предстоящия сезон се гласува доверие на Евелин Херлиц и Брин Терфел. По-точно на „самотни бегачи”.

Opernwelt, юли 2012