Превод от италиански език
Списание l’Opera, Luglio-Agosto 2012
ОТ ЧУЖБИНА
СОФИЯ
Зигфрид
Пръстенът, обяснен за всички
От Андреа Мерли
София: Втори ден от интегралната тетралогия, Зигфрид, в Операта
Първата тетралогия на оригинален език в Софийската опера, предшествана само от едно ритмично преведено на български представление от времето на Втората световна война, достигна втория ден: Зигфрид е, ако може така да се каже, най-„коравото” от трите заглавия. Драматургично, защото се губи в обобщаване на „предходните глави” и музикално, защото е почти изцяло мъжка опера, макар и ролите на Брюнхилде, която веднъж събудена не спира да пее цели 40 минути, на Ерда, кратка поява на алт, и на словоохотливо чуруликащото горско птиче, да са истинско предизвикателство. Двамата тенори, призовани да участват, главният герой и сладкодумното джудже, представляват съответно два гласа антиподи. Също така разнородни трябва да са властният Вотан и подлият Алберих в сюжета на една опера, на която измежду достойнствата й липсва краткостта. А и на Фафнер – доколкото преобразен в дракон пее на квинта и подсилено – колорит и мощ не трябва да липсват.
Както винаги оставаме изумени пред наличието на два състава – тук става въпрос за втория, но те са напълно взаимозаменяеми – в един театър, който има дързостта да подготви Тетралогията само с национални сили. Но така е – говорим за България, щедра и прекрасна мина на гласове [варианти: „щедър и прекрасен рудник на гласове”, „щедра и прекрасна със залежите си от гласове”; или по-свободно: „щедър и прекрасен извор/източник на гласове”, но така се губи нюансът, че за гласовете трябва „да се копае”]. Някои от певците вече са ни стари познати. Тенорът Мартин Илиев, например, миналата година беше талантливия Зигмунд във „Валкюра”. Там наблягаше, оправдано, върху лиричността на младия влюбен, отколкото на стремителността на воина, като използва хубав блестящ тембър с една изключителна музикалност. Сега пък постига една забележителна промяна в интерпретирането като представя буен младеж, с рязко звучене и акцентиране – трябва да отбележим достойния принос на музикалния консултант Рихард Тримборн, който е свършил прекрасна работа – а после, в трето действие, придобива завладяваща страст при песента с Брюнхилдe. Това е сопраното Баясгалан Дашням, която притежава поразяваща проекция на звука. Нейните височини, тембрирани и атакувани с пълен глас, въздействат като удари със сабя.
Двата бас-баритона ангажирани в партиите на Вотан и Алберих са същите, които чухме и ни възхитиха преди две години в Пролога „Рейнско злато”. Мартин Цонев пее с мекота, необичайна за ролята на Вотан. Успява да бъде както властен, с винаги фокусирано и мощно излъчване, така и подкупващо сладкодумен в моментите, в които многостранната партия го изисква. Бисер Георгиев, изключителен Алберих, притежава забележителен обхват, има ценен колорит с тъмен мъжки тембър и изключителен актьорски талант, така, че да може да пее в позиции, противоречащи на всякакви правила за дишане. Този, който надхвърли всички в тази посока, обаче, е находчивият тенор Красимир Динев, твърде млад, който от Миме направи лично творение, което грабна симпатиите на публиката. И той също принуден да пее с главата надолу докато грубият брат го дърпа, има глас изцяло точен и отличителен, далеч от това да превърне персонажа си в карикатура. И най-сетне – споменатото пъргаво птиче, превъплътено от сопраното Антония Иванова, ефирна и скоклива на сцената, дълбокият глас на Фафнер на Ангел Христов, и, трябва да се подчертае, значителната звучност на Диана Генова в кратката, но наситена роля на Ерда.
Заслужават похвала усилията на оркестъра, справедливо повикан на сцената, за да сподели гръмотевичните аплодисменти, който непрекъснато се развива в този необичаен репертоар и който вече е постигнал една своя красива специфика. Отлично представяне на цялата група на духовите инструменти, така изпъкващи при Вагнер, но също така убедителни и в добро съзвучие са духовите дървени инструменти. Заслугата е на диригента Павел Балев, който следва своя индивидуална и споделена разказвателна нишка, далеч от шумните акценти, дори на места с камерни елементи, като дава предимство и подчертава отделни инструменти – и всичко това в една хомогенна звукова амалгама.
Оставяме за накрая спектакъла, който се възползва от пълната с фантазия и смелост сценография и ярките, напълно абстрактни, костюми на Николай Панайотов, и от хипердидактичната режисура на Пламен Карталов. Смело решение е да се разкаже тетралогията „обяснена за народа”, като се започне с описание на предшестващите събития: Зиглинде ражда насред гората всред яростна буря; новороденото, откраднато от джуджето нибелунг, се превръща после в Зигфрид, видян буквално как расте с бърз ритъм, прекосявайки в лудешки бяг авансцената. Майката, често призовавана, се материализира в сянка. Призрак, който се преобразява, накрая, в любимата жена. Малко наивно? Може би. И все пак, валидна алтернатива на много психо-фройдистки намеци. Следващи представления, увенчани със шумен успех и перспективи за представяне в чужбина. Прекрасен резултат във всяко едно отношение.