Свърши се, стана. Точно на 200-ия. рожден ден на Рихард Вагнер в София на 22. май бе премиерата на последната част от тетралогията „Пръстенът“ – едно забележително и заслужаващо възхвала постижение на операта. Тамошната Вагнерова традиция е едва отскоро. Но е още по-интересно да изживееш, как по този начин възникват нови аспекти, една нова свежест в общуването с материята – особено в музикално отношение. Може някой познавач, опитен Байройтски вагнерианец да се посмръщи, защото не винаги се изчерпва опияняващо мистичното сливане при щрайховете, смущавани от наистина прецизни, но сурови встъпления на духачите в потока на звука. Още по-учудващо е, как премиерата на „Залезът на боговете“ се враства от първия до последния такт до връхна точка, която те повлича.
Един от върховите моменти на вечерта бе срещата на Брюнхилде и Валтрауте в първо действие – впечатляващо поставен камершпил на двете жени, по-добър от който не бихме могли да си представим. Цвета Сарамбелиева – строен мецосопран във Валтрауте, боязлива, но непреклонна и нетърпяща противоречие, умоляваща Брюнхилде да захвърли пръстена и да го върне на Рейнските дъщери – изпълнението бива наградено с междинни ръкопляскания от страна на останалата без дъх заслушана публика. Още тук Мариана Цветкова показва нейния невероятен певчески и драматичен потенциал в ролята на Брюнхилде, която сякаш е скроена за нея. Силата на нейния красив сопранов глас стига до последния тон. Нюансите на мощното фортисимо до нежния полъх на пианото й се отдават без усилие. При това тя притежава ясна, почти без акцентна дикция на немския език. За щастие до нея като пълноценен колега певец бе застанал Костадин Андреев. Ролята на Зигфрид той изпълни с блестящ тенор и завладяваща игра.
Бисер Георгиев (Алберих) и Атанас Младенов (Гунтер) – баритони с топъл тембър, Петър Бучков (Хаген) – дълбок бас и накрая Цветана Бандаловска (Гутруне) – изразителен сопран допълват превъзходния състав. Не е необходимо да се споменава, че при последната изпълнителка би трябвало да се поработи още върху разбираемостта на текста. Но това тази вечер нека да остане настрана. За останалите валкюри и норни ролите са също внимателно и точно подбрани.
Диригентската палка държеше Ерих Вехтер, той изведе добре подготвения оперен оркестър и хора (Виолета Димитрова), свикнал по-скоро да пее Верди, до възможно най-доброто постижение на звуково единство. Волята и способностите на музикантите са налице, но има още път до постигане на последния финес в оркестрацията. Както в предишните части на „Пръстена“ Пламен Карталов опитно води режисурата, прави магията на един богат и витално диференциран свят чрез използвания в непроменен вид модерен, но не натрапчив на дизайн на Николай Панайотов и така постига единството. Такава концепция е най-добрата предпоставка в дългосрочен план да се привлече нова, включително млада публика. Френетичното ръкопляскане в залата бе заслужената отплата към целия състав.
Г. Хелбих