Лятото на 1970 година. Акад. Пламен Карталов, днес директор на Софийската опера и балет, е гост в Байройт на фестивала и за първи път „се запознава“ с Рихард Вагнер, тогава, разбира се, като участник в младежкия фестивал. Той решава и избора му на професията – да стане режисьор. С няколко опери и едно пиано той тръгва из България и прави опера в малък формат. Стига се до съвместна работа с фестивала Amazonas de Opera (FAO) в Манаус, Бразилия. Сега, 40 години по-късно и след дълъг опит с над 100 продукции, той си спомня за това. През 2010 година се оформя замисъла да изкове „Пръстена“, започвайки с „Рейнско злато“. Още 2009 той поставя „Саломе“ на Рихард Щраус в София. Тогава, по време на един обяд с австрийския продуцент, той представя идеята си да създаде своя нова публика, предимно млади хора, със стабилен репертоар. „Рейнско злато“ тъкмо е имала премиера във Виена, така че австриецът му препоръчал да постави произведението в София – човек може да я види като история за хора от всички възрасти. Следва една безсънна нощ, но бодилът е забоден дълбоко – като онзи, който Вотан възпява в диалога си с Ерда … Все пак Вагнер му бе дал вдъхновението за неговата професия.
Така Карталов решава: Не само „Рейнско злато“, а цялата тетралогия! И то само с български певци, които отдавна пеят добре италиански и руски репертоар. Така след вътрешен конкурс той избира най-добрите и намира в Рихард Тримборн отличния немски експерт и консултант за певците и разбирането им на немския. Той получава и финансовите средства, набавя нужните инструменти и се доверява на доброто качество на хора, балета, техническите служби и работилници. И така, след 125 години българска оперна традиция, възниква първият „Пръстен“ на Балканите. И всичките четири части с родни средства – един наистина героичен труд, продължил четири години!
В интервю, което проведох с Пламен Карталов в деня на „Залезът на боговете“, исках да узная нещо по-точно за осъществяването на този успех. Стана ясно, че за сценичните решения той е потърсил художник, който не е работил като сценограф, т.е. някой, който напълно непреднамерено да подходи към новата работа. Той намира равния нему по гениалност български художник Николай Панайотов, който проектира за него няколко универсални сценографски елемента, които позволяват различни вариации: голям колкото сцената пръстен, който може да се развива в различни варианти, конус в различни изпълнения, и един вид мандорла (бел. прев. кръглото златно сияние на светец) – минималистични елементи, сведени до съществени символични значения. Карталов ги прилага драматургично в постоянни вариации, като при това мултимедийният дизайн и осветление на Вера Петрова и Георги Христов играят решаваща роля. С картините и фигурите на Панайотов и нюансирания мултимедиен дизайн в една извънредно атрактивна продукция той успява да свърже мита за „Пръстена“ в една оперираща с почти Вагнеровски режисьорски похват драматургия и шлифована режисура на персонажите с голяма развлекателна стойност. Цветово наситени и впечатляващи картини, запълнени отново и отново с ретроспективи, се разкриват пред очите ни, нещо невиждано досега в тази форма. Дори в някои протяжни моменти постановката не губи напрежение, свежест и живот. А картините са постоянно в най-тесен контакт с музиката. В нашия разговор Пламен Карталов ми сподели защо това е така. Той е развил един сторибор с цел никога да не се появи скука. Визуалното оформление в рамките на този сториборд той последователно развива от самата партитура, при което не среща никакви затруднения при четенето на нотите – condition sine qua non за такъв труд, съвсем не нещо разбиращо се от само себе си за днешните режисьори на „Пръстена“ … Карталов ми показва партитурата на „Пръстена“, изпълнена с бележки с молив такт по такт, както и паралелни записки как съответната сцена в крайна сметка би могла да се претвори оптически и драматургично. Това е всъщност тайната в работата на този режисьор, която доведе до големия успех у публиката, макар и тя да не е свикнала с такива дълги оперни представления като четирите части на „Пръстена“.
Под палката на диригента на „Пръстена“ от Детмолд Ерих Вехтер се постигна добър музикален резултат с оркестъра, който няма опит с Вагнер. При българските певци нямаше гафове, повечето оформяха партиите си опитно и убедително, много пееха много добре. Няколко протагониста изпъкваха за по-големи, международни задачи. Колко силно духът на целия състав тук участва решително за успеха, показва фактът, че оркестърът след всяко от четирите представления излизаше на сцената и заедно с целия ансамбъл и режисьорския екип приемаше ръкоплясканията.
Клаус Биланд