Завръщането на „Лакме” на софийска сцена

След 82 години на сцената на Софийската опера се завърна френската опера “Лакме” на Лео Делиб. Една приказка за любовта, видение от света на екзотиката, разказано от “нежния русокос великан” Делиб, известен и с балета си “Копелия”. Делиб създава “Лакме”, бисер на френската опера, в края на ХIХ век, родена във време на разцвета на екзотиката, пленила въображението на творците от различните изкуства с магичното обаяние на далечния ориент. “Лакме” се играе на малко сцени по света. Тя е голямо предизвикателство не само като изискване на стила, но и на певци, особено за теноровата партия. Даже и такива театри като Виенската щатсопера трудно си позволяват това заглавие. Софийската опера заложи на принципа на копродукцията, довери се на млади таланти, срещна на една сцена различни поколения. Тази премиера е израз и на стратегията на директора Пламен Карталов за преоткриване на малко познати у нас оперни шедьоври.

Постановката е копродукция с Националната опера – Марибор, Словения. Карталов събра част от екипа, с който е правил заглавието в Марибор – сценографа Миодраг Табачки, художничка на костюмите Ангелина Атладжич, Петя Иванова, звездата на операта в Марибор, и Ирена Петкова, утвърдила се също там, както и нашумелият мексикански тенор Хектор Сандовал. Титулярът на оригиналната постановка, диригентът Франческо Роза е поканен за музикален консултант и работа с певците, а Григор Паликаров дирижира премиерата. Предизвикателство е и френският език. Отговорът бе – интензивна работа на Снежина Русинова с певци и хор.

В премиерния спектакъл на “Лакме” оживя изяществото на лирико-драматичната творба, оживя театърът на словото, което прави близко изживяването и за съвременника. Режисьорският прочит залага на вечната тема – силата на любовта и саможертвата. Карталов не се изкушава да търси евтиния ефект, като даде акцент върху сблъсъка на два различни свята, на английските колонизартори с угнетена Индия – нещо, което правят много режисьори днес с цел сензация и актуализиране на познати сюжети. Той търси дълбочината на сюжета, на музиката и психологията, заложена от композитора. Запазва онази мекота и гъвкавост, която пленява с красотата и сантимента.

Действието се случва в Индия, над която тегне английският колониален гнет. Индусите се молят на Брама за свобода, напътствани в борбата си от Върховния жрец Нилаканта. Дъщеря му Лакме обаче се влюбва в английския офицер Джералд. Ранен от баща й, Лакме го укрива и обсипва с ласките на любовта. Иска чрез чудотворна вода да свърже съдбите им завинаги. Войнишкият дълг обаче зове Джералд и той си тръгва. Лакме изгубва смисъла на живота си и се самоубива.

Пестеливата сценография създава съвременно усещане за тази екзотична приказка. Пространствата умело и без да се натрапват оформят и храма за молитви, и шумния пазар и интимността на изживяването на любовните сцени. Красивите костюми и характерните за френската опера балетни сцени (майстоски осъществени от Мая Шопова) подсилват приказния, екзотичен характер. Режисьорският почерк на Карталов е отчетлив. Тандемът Карталов-Табачки (познат ни от “Турандот” и “Бал с маски”) утвърди представата не само за синхрона в работата на двамата творци, но и стила на режисьорския почерк на Карталов. Почеркът му се характеризира с пластично извайване на образите – музикално и сценично, детайлна разработка на ансамбловите сцени и превръщане хора в главно действащо лице. Или умението му да моделира максимално един пълноценен ансамблов театър. Петя Иванова (Лакме) разкри изключителното си израстване като певец-актьор за тези 6 години отсъствие от родна сцена. Лакме на Петя Иванов бе истинско вокално изящество. С гласа си тя извая с дълбочина различните състояния на геринята си – от лиричното и радостно опиянение до събуждането на любовта и готовност да умре. Дуетът на Лакме и Малика (Ирина Петкова) бе незабравимо изживяване. Двата гласа галеха ухото с тембровата красота и пълен синхрон на вътрешното състояние на героините. Лекотата, подвижността и едновременно тембровото оцветяване на този рядък колоратурен глас на Петя Иванова поднесе арията на звънчетата с опияняваща брилянтност и свобода. Това изпълнение ще се запомни.

Хектор Сандовал бе голямо откритие за нас. Неговият Джералд бе герой от големите оперни сцени. Истински “тенор ди грация”, като от старите времена, с медзавоче и фалцет. Той моделира с гласа си емоции и състояния, меко и гъвкаво, пластично разигра събуждането на любовта. Третото действие бе неповторимо “изживяване на любов и мъка” непринудено, както в живота, въпреки вокалните трудности. Тези солисти показаха висока класа на вокално и актьорско майсторство, овладели диханието на музикалната фраза, артикулацията на френски, характера на героите, съчетан с една запомняща се деликатност и финес. Височините или непрекъснатото развитие на фразата във високия регистър не попречиха на този истински театър на слово и музика непринуден и естествен като говора. Дебютираха двама млади таланти – басът Петър Найденов (Нилаканта), истинско откритие, и сопраното Теодора Чукурска. Найденов убедително създаде вокално и актьорски образа на жреца.

Хорът отново показа отличните си качества вокално и актьорски, заслуга и на хормайстора Славил Димитров. Известно разминаване се получи в сложния мизансцен във второ действие, но това бързо бе овладяно. Диригентът Григор Паликаров на места преекспонира на деликатната оркестрова партитура, което не кореспондираше с богатите нюанси във вокалната интерпретация. Искаше ми се повече единно дихание между сцена и оркестър, за да се получи цялостното въздействие на тази магична екзотична творба.

Магдалена Манолова
в.“Дума“-27.05.2008

Comments are closed.