Постановката на знаменитата творба на Пучини, с която Националната опера откри обновената си зала и Пламен Карталов встъпи във втория си мандат като директор, заминава наесен за Япония.
С последната си опера „Турандот“ Джакомо Пучини иска да „потресе, да грабне цялото човечество“. Потресаваща и разтърсваща бе премиерата на Софийската опера, посветена на 150 години от рождението на италианския майстор. Спектакъл на световно ниво, достоен да мери сили с най-големите оперни сцени в юбилейната година на Пучини. Премиера, родена по време на ремонт, доказваща способността на българина да преодолее невъзможните условия за работа, да издържи изпитанието на едно от най-трудните заглавия в оперния репертоар, шедьовъра на Пучини „Турандот“.
Тази творба е истинско предизвикателство не само за солистите, но и за целия ансамбъл. Ние, българите, имаме една от най-големите Турандот – Гена Димитрова, носила тежката корона на китайската принцеса повече от 20 години, рекорд, достоен за Гинес. Имаме и един изключителен ансамбъл. Откриването на обновената зала на операта бе откриване и на обновеното лице на първия ни театър със завръщането на Пламен Карталов като директор. Преди 12 години той встъпи в първия си директорски мандат с „Турандот“, сега отново възроди за нов живот театъра със същото заглавие.
Лебедовата песен на Пучини е голямо изпитание и за големите театри. През 1996 г. звезден състав заедно с Гена Димитрова покори повече от осем европейски сцени, откри пътя на Софийската опера към Япония. Този спектакъл спечели доверието на претенциозната японска публика и редом с Миланската скала нашата опера е предпочитана и търсена вече за четвърто турне в страната на изгряващото слънце, което ще се случи през есента тази година.
За не повече от три месеца новото ръководство успя да събере звезден състав – поколението, което в последните години продължава традицията на българските вокални майстори по света. Успя да привлече и маестро Емил Табаков. Пламен Карталов, в ролята на директор и режисьор, вложи професионализъм и енергия, за да мобилизира целия ансамбъл, да разпали искрата на правенето на съвременен театър, отговарящ на времето ни. Тази премиера бе израз на високите духовни стандарти на българина, на таланта му, на потенциала, който се разкрива само тогава, когато усилията са обединени и осмислени от ясна стратегия.
Тази постановка търси ключа към нашето време, за разлика от предишната, с характера на екзотична приказка. Залага на символи и знаци, познати от азиатската философия. Сцената е „завладяна“ от грамаден дракон, извиващ се в пространството, създаващ усещането за триизмерност, напомнящ китайската стена, в която се вплита цялото действие. В тялото на дракона, символ на земните сили, на властта се разиграва жестоката игра на живот и смърт на жената-палач, Турандот, която въпреки всичко на края попада в плен на любовта.
Майстор на обиграване на сценичното пространство, Карталов пресъздава високото и ниското ниво, женското и мъжкото, ин и ян. Изнесената на преден план платформа е мястото, където се разиграва борбата на живот и смърт между жестоката принцеса и обезумелия от страст принц Калаф. Извисена над нея е платформата на императорската власт. Женското и мъжкото оживяват графично и цветово в общия фон. Драматургията залага на динамична промяна в светлинната композиция, действието е като на филмова лента. Всичко това отговаря на изискването на Пучини за „живия театър, театърът на действието“. Хорът има главна роля не само като коментатор, но и като мотор на случващото се. Пластиката на отделните групи, подчинена на техниката Тай чи и бързо сменящият се мизансцен и светлинна композиция, градят контрастно и ударно драматургията. Този съвременен театър говори за екипно мислене на режисьора, сценографа Миодраг Табачки, художественото осветление на Андрей Хаджиняк, консултанта по пластика Светлин Ивелинов, Тай чи на Елена Пампулова. Костюмите от предишната постановка на Йоанна Маноледаки са обогатени с новите на Елена Иванова, Анна Кирилова. Новите са реплика на сецесиона, старите – екзотично приказни. Хормайсторите Любомира Александрова и Славил Димитров отлично се справиха музикално, но и с изискванията на сложната постановка.
Това режисьорско решение е голямо изпитание за целия ансамбъл, не само за хора, но и за оркестъра, който свързва цялата тази огромна сценична конструкция. Емил Табаков изгради внушителна музикално-сценична драматургия, като нито за момент не изпусна динамиката в темпоритъма от началото до края. Табаков подчерта контрастите в богатата оркестрова партитура, внесе нов живот от познатата преди интерпретация на тази разтърсващата музика на Пучини. Динамичните промени, нюансите особено в ансамбловите и хоровите сцени създадоха новото лице на творбата. Постигнат бе отличен звуков баланс между сцена и оркестър, майсторство, достойно за най-добрите театри. Тук е мястото да спомена, че обновената зала се радва на отлична акустика, за разлика отпреди. Припомням и думите на известния немски диригент Херман Абеднтрот при откриването на Софийската опера преди 50 години. Той сравнява акустиката на театъра с тази на Миланската скала. Майсторството на нашите музиканти, водени от маестро Табаков, защити това мнение на големия диригент.
Елитният солистичен състав припомни, че и днес имаме своите големи певци, които покоряват световните сцени, но за жалост у нас са позабравени. Мариана Цветкова пресъздаде един по-женствен образ на жестоката принцеса. Още с първото си появяване тя разиграва играта на живот и смърт – подхвърля топката на предизвикателството си към Калаф. Поведението й в изпитанието на Калаф с трите загадки не внушава толкова жестокост, а по-скоро уязвимост. Тази Турандот е по-различна. Тя залага повече на онзи трепет и непозната страст, които Калаф събужда в принцесата още при първата им среща. Страхува се от него, в очите му вижда бляска на герой, мрази го и желае, иска да победи, но и да бъде победена. Надарена с мощен и красив глас, Мариана Цветкова подчинява и вокално образа на това усещане на съвременника, може би защото иска да изрази нещо и от себе си. Най-голямото предизвикателство за Мариана Цветкова е да бъде в тази роля на сцената, на която истински господар е великата Гена Димитрова, всеки би я сравнявал, но тя вярва в своето усещане, защото то разкрива нещо от нея самата. Този различен щрих е провокиран и от режисьорското решение.
Костадин Андреев изпълни своя Калаф с нерв и драматизъм, с увереност в победата. Внуши, че няма нищо по-силно от силата на любовта. Вложи различни нюанси във вокалния образ на Калаф спрямо Лиу и баща си, спрямо Турандот. Изключителната вокална красота и внушение на Цветелина Василева в ролята на Лиу я поставя в световния елит. Всъщност от първата си поява като Лиу редом до Гена Димитрова, българското сопрано завоюва световните сцени. Тази Лиу съм сигурна, че би се харесала на Пучини. Убедителен вокално и като образ бе и Тимур на Димитър Станчев. Пинг, Панг, Понг – Александър Крунев, Пламен Папазиков, Момчил Караиванов разиграха истински театър – сценично и вокално. Тази мащабна постановка е резултат и от усилията на асистент режисьорката Юлия Кръстева и помощник режисьорките Вера Белева и Росица Добрева.
Изпитанието на незавършеното творение на Пучини за любовта, живота и смъртта „Турандот“ възроди високите стандарти на българското оперно изкуство. Тази премиера бе вълнуващ празник за завърналата се в оперния храм публика, празник запомнящ се, вдъхващ вяра в собствените сили и духовен потенциал.
Магдалена Манолова
http://old.duma.bg/2008/0408/020408/kultura/cul-4.html
02.04.2008
http://www.kultura.bg/bg/article/view/14102