Повече от четирийсет години тази опера не е слизала (с малки времеви паузи между възстановка или нова постановка!) от афиша на оперния театър. До 1974, според регламента за 50 годишен срок (Пучини умира през 1924), все още се плащаше авторско право за всяко нейно изпълнение. По онова време приказката за жестоката принцеса Турандот не ме въодушевяваше, но след като в Москва гледах една забележителна постановка на Евгений Вахтангов по едноименната пиеса на Карло Гоци (в театър „Вахтангов‛ с изключителната Анастасия Вертинская в главната роля), Турандот ме плени. Така, всъщност от драматичния театър, тръгнах към операта на Пучини. И постепенно откривах нови и нови детайли, осмислях мъдростта и дълбочината и на сюжета, и на последната пучиниева творба.
Неоспорим факт е, че Турандот е необичайно и новаторско произведение. Същевременно, четейки партитурата, откриваме и дълбоката връзка с великата италианска традиция на Росини и Верди. Синтез от нетрадиционно и традиционно има и в ролята на принцесата – удивително трудна и с удивително малка по времетраене голяма сопранова партия! Оригинални са и драматургичната конструкция, и привнасянето на образите маски на Пинг, Панг и Понг (естествено – от стария италиански театър), и епизодите с функция на интермедия, въздействащи отстраняващо от главното действие. А най-същественото в произведението е постигнатият от великия композитор баланс между камерност и монументалност. Защото участието на хора тук е в стилистиката на Мусоргски – човешката тълпа, народа на Пекин съпреживява, страда, ликува, коментира – той винаги е ангажиран в случващото се.
Последната премиера на Турандот съвпадна е откриването на основно ремонтираната сграда-зала на Софийската опера. Преди много години живеехме с очакването, че ще се строи нова опера. Големият диригент, тогава доайен на театъра, Асен Найденов бе категоричен, че това няма да се случи – не само докато той е жив (почина в началото на 90-те години на миналия век), но ни уверяваше, че и ние няма да я видим. Е, поне на 21 март 2008 година влязохме в старата, но основно ремонтирана зала. Мисля, че подновеният й вид изпълни публиката с празнично настроение и респект. С елегантния винено червен тон на завесата и тапицерията, с блясъка на златото в някои от стенните украси, с по-широките столове и редове, със синевата на небето в медальона на тавана… И с дъх на чистота и свежест. Имах усещането, че нещо ново започва в този толкова заслужил и престижен български оперен театър, на чиято сцена са пели, поставяли, а в оркестрината са свирили и дирижирали едни от най-именитите личности в българския музикален живот.
Спектакълът
Пластично визуалната форма на спектакъла е изграден по вертикала, където пространството се владее от митологичния дракон – символ на Китай. Действието се развива и по вертикала, и по хоризонтала. Долу е реалността – животът в Пекин, територията на народа, на пришълците – като Лиу и Тимур. На по-високите нива са министрите, Турандот, принцовете, а на върха на тази въображаема пирамида е Императорът, Небесният син. Основното място за срещи и драматични събития е кръгът, долу, с формата на извиващата се опашка на дракона. Зад вериги с оловен цвят – пастта на дракона, изпълзява или се притулва народът на Пекин, свидетел и коментатор на случващото се, в тази паст потъват Лиу и Тимур. Декорът кореспондира с идеята за самата Турандот, със собствената й имагинерна представа за себе си като за величествено в своята неземност чудовище, като еманация на съвършената невинност и чистота на небесно създание, упоено от фикс идеята да отмъщава на мъжете-чужденци заради своята далечна предшественица принцеса Лоу Линг.
За втори път Пламен Карталов осъществява Турандот на софийската сцена и определено мога да кажа, че сегашното му решение е по-философско, по-ударно. Мизансцените са немногословни, но пък експресивни, от време на време дори агресивни в емоционален план. Натрупаният опит и навлизането във вътрешните нива на посланията на приказката и интерпретациите й от Гоци, Адамс и Симони са предопределили свободата и гъвкавостта в динамичното изграждане на представлението, концентрацията на чувствата и въздействеността на кулминациите. Режисьорът очертава драматургичния профил на операта на Пучини с ярки акценти и детайлизация на образите, но и с целенасочено използване пластиката на тялото на всеки изпълнител. В това отношение му помагат консултантите Светлин Ивелинов, хореограф, и Елена Пампулова – треньорка по Тай чи. Масовите сцени са разработени ефектно. Заедно с гост-художника Миодраг Табачки, режисьорът залага на цветове, носещи в себе си древна символика. Костюмите, автори на които са Йоана Маноледаки, Елена Иванова и Анна Кирилова, са много ефектни.
След дълги години отсъствие, на пулта на операта застана Емил Табаков. За мен това е знак за съществена промяна в битието на Софийската опера. Времето на безличното и без искрица вдъхновение музикално ръководство на бившия директор и диригент Борислав Иванов не вписа нищо стойностно, достойно в биографията й. Възможностите и талантът на Табаков, в тандем с творец от ранга на Карталов, придават нов облик на художествените изяви на състава. Оркестърът, респектиран от знанието и моженето на Емил Табаков, звучеше нюансирано, пълноценно, многобагрено, разкривайки прелестта на великолепната пучиниева музика. Енергията, чувствителността и темпераментът на диригента преливаха в оркестъра и на сцената, а оттам – към публиката в залата. Сложната партитура на операта бе обхваната в цялото й мелодико-интонационно, ладово-хармонично и темпово многообразие и бе пресъздадена с неподправена страст и вдъхновение. Резултатът от единомислието между постановъчния екип бе излъченото силно внушение и великолепно пресъздадената форма на творбата. Наистина, на моменти се усещаше известна предозираност на емоцията, проявяваща се в напрегнатостта и в твърде експонираната сила на звука и в оркестъра, и в солистите, но това е обичайно за една премиера. Премиера, която усетих и възприех с възторга при гледката на красиво цъфнало пролетно дърво. Присъствието на Табаков бе шанс и за певците, които убедено, с отдаденост и нескрито съпричастие пяха и играха за осъществяването на голямата музика.
Солистите
Третата власт в операта са солистите. Един внимателно подбран екип от певци е залог за успех. Както се случи с премиерния състав. Мариана Цветкова – Турандот (слушам я за пръв път) прави силно впечатление със сребърното, метално оцветяване на своя пробивен, мощен тромпетен глас. Много стабилно сопрано, певица с излъчване и темперамент. Навярно с времето и уталожването на премиерните вълнение ще постигне (трябва и може да постигне!) още повече нюанси – и в разказа, мотив за жестокостта й, и в трето действие, където не успя достатъчно убедително да очертае психологическия ефект от смъртта на Лиу и от първата целувка на Калаф. Блестяща бе Цветелина Василева, чиято Лиу е разтърсваща – и като сценично присъствие, и като пеене. Голямата класа на певицата, филигранната изработка на всяка фраза, сценичното поведение, умножени по красотата на гласа, си казаха думата. За мен тя бе звездата на представлението. Костадин Андреев, който също много пъти е пял тежката партия на принц Калаф, бе в отлична гласова форма – чувствителен, привлекателен, раздаващ се, без да пести физическата и певческата си енергия. Певец, който се запомня, защото винаги изстрадва-изиграва пълноценно партията си. Всичко това рефлектира в публиката, на която от години е любимец. Тимур на Димитър Станчев, един от най-обемните и красиви баси в съвременния български оперен театър, също калėн боец в много оперни битки и изпитания, се представи ярко. Тримата министри – Пинг, Панг и Понг (Александър Крунев, Пламен Папазиков и Момчил Караиванов), бяха много колоритни, но в своите трудни ансамбли имат още какво да постигат. В малките роли на Алтоум-Императора и Мандарина пяха Мирослав Андреев и Стоил Георгиев. Хорът на операта с настроение и увлечение изпълни своята тежка партия и ме върна към славните времена, когато – не толкова отдавна, приковаваше вниманието на публиката. Очевидно добра работа на хормайсторите Любомира Александрова и Славил Димитров. Разбира се, това е само началото на неговото възраждане – има още да се работи по отношение на звук, ансамбъл, динамика, метроритъм.
С отличните си качества, с постигнатото, което естествено е базата, и като познавам волята на новия директор и мениджър на Националната опера Пламен Карталов, вярвам, че Турандот ще израства още в художествено-интерпретационно отношение. И още дълго не само ще носи спомена за откриването на подновената зала, а ще се превърне в знакова постановка за възродения ни оперен театъра.
Боянка Арнаудова
Култура – Брой 13 (2496), 05 април 2008
http://www.kultura.bg/bg/article/view/14102