Новата премиера на Националната опера, поръчана и подкрепена морално и материално от японската държава, на „Риголето“ от Джузепе Верди (либрето Франческо Мария Пияве по драмата на Виктор Юго „Кралят се забавлява“) беше поверена на прочутия вече далеч зад нашите граници оперен режисьор Пламен Карталов. И макар времето му да беше сгъстено, защото той съвместява още две постановки – „Лучия ди Ламермур“ в Нови сад и „Хофманови разкази“ в Марибор (Словения), известната му организираност и ясната концепция за постановката му позволиха да постави своите изисквания и задачи към изпълнителския и постановъчния колектив на Националната опера, където го посрещат с овации.
Работата по визуализацията на сценичното действие започна всред коренно различна сценична постановка, където мащабността на реализацията се родее с камерната детайлна фрагментност да разкрие всички идейно-философски постулати, дремещи в драмата на Юго и партитурата на Верди. В резултат се появи нов продукт, ново „явление“, нов прочит на безсмъртната гениална творба на Верди, където е постигнато единството на сценичната среда (художник Любомир Йорданов), драматичната игра, облечена в музика, до единна сплав на въздействие над зрителската аудитория. Представление, в което действието следва почти кинематографично развитие и динамика на осъществяването на замисъла на режисьора, диригента (Борислав Иванов) и художника и художничката на костюмите (Елена Иванова). Впечатлението е – цялостно звучащ и действен спектакъл, решен според съвременната стилистика на оперния жанр.
Риголето на Александър Крунев е забележително постижение за този баритон, който в последно време демонстрира истинско майсторство по отношение на вокалната реализация. Всичко това, успешно подплатено с изключително детайлизираното изживяно сценично присъствие, му позволи да извае образа на шута – Риголето, и неговата жестока съдба, за която той сам е виновен и който не откликва на молбите на Джилда за прошка.
Всред поредицата от „шутовските“ образи на царедворците, развратния Херцог и проклинащия Монтероне образът на Джилда е светлият контрапункт, действената чистота на помислите и действията, които в резултат на любовта я довеждат до саможертвата. Анна-Мария Иванова чудесно се справи с изискванията на вокалната и сценичната изява. Нейните кристални височини, особено в арията от второ действие, покориха зрителите.
Разностранният образ на разгулния Херцог Румен Дойков поднесе с емоционален хъс и вокално избистрена партия със запомнящи се моменти („Ла донна е мобиле“). Зрялото майсторство на Румен Дойков му позволява да извайва цялостното си вокално-сценично присъствие в динамична нюансираност на поведението. Светозар Рангелов като Спарафучиле е действен и изразителен. Неговият звучен бас е богатство за всеки оперен състав. Останалите – Димитър Станчев (Монтероне), Стефка Минева (Джованна), Стоил Георгиев (Чепрано), Мадалена на Елена Чавдарова, са в пълен синхрон с изискванията и умело се вписват в драматичното действие.
Оркестърът на Националната опера под палката на Борислав Иванов е великолепен коментатор на драмата и има забележителни изяви. Солата на дървените духови (обой, флейта, кларнети), както и останалите от групата заслужават специално отбелязване. Сочният и монолитно звучащ щрайх, където първите цигулки едва ли не „плачеха“ толкова сърцераздирателно, че имахме усещането, че не отстъпват на вокалната изразност на солистичния състав. Драматичната сила и изразителност на медните, забележителната действеност на басите и солото на виолончелото в монолога на Риголето – ето ярките постижения на оркестъра. Мъжкият хор (диригент Христо Казанджиев) бележи своя изразителен успех с изрядната звучност – темброво богата, и убедителното сценично присъствие.
http://old.duma.bg/2005/0305/090305/kultura/cul-4.html
Божидар Гатев
09.03.2005