Софийската опера на път за Япония.
Българският оперен мит.
С новата постановка на „Риголето“ от Верди, последна премиера на Националната опера и балет за сезона, състояла се на 18 февруари, театърът ще се представи в Япония. Японската публика познава вече изкуството на първия ни оперен театър от двата гастрола през 2000 и 2002 г. Възторг и признание предизвикаха двете заглавия – изпитание и за най-добрите – „Турандот“ на Пучини и „Джоконда“ на Понкиели. Гена Димитрова, една от най-известните Турандот и Джоконда на миналия век, придаде особен блясък на пищните постановки на режисьора Пламен Карталов, ансамбълът показа висока класа, която премери сили с Миланската скала (гостувала преди българите). Само след две години Софийската опера утвърди това сприятеляване с японската публика със спектаклите на „Дон Карлос“ и „Бохеми“ отново със звезден състав – Анна Томова-Синтова, Никола Гюзелев, Цветелина Василева и др.
Агенция „Джапанартс” този път избра „Отело“ и „Риголето“ на Верди. Тези два шедьовъра на италианския маестро ще обогатят представата за нашето оперно изкуство в страната на изгряващото слънце.
Премиерата на „Риголето“ бе под патронажа на Н. пр. г-н Коичиро Фукуи, извънреден и пълномощен посланик на Япония в България. Негово превъзходителство сподели, че познава Софийската опера от гостуването й в Япония. Той не само бе възхитен от спектакъла, но каза, че японската публика очаква с нетърпение новата среща с българския театър. Тази година Националната опера ще бъде оборудвана с акустична апаратура по програмата на японското правителство за безвъзмездна помощ на престижни институции в България.
Една от най-обичаните опери на Верди се завърна на софийска сцена, сътворена от творческото въображение на режисьора Пламен Карталов, сценографа Любомир Йорданов, художничката на костюми Елена Иванова, под музикалното ръководство на диригента постановчик Борислав Иванов. Солистичният състав събра на премиерата утвърдени имена от различни поколения – Румен Дойков, Александър Крунев, Ана Иванова, Светозар Рангелов, Димитър Станчев, Елена Чавдарова-Иса и др.
Какъв е новият прочит на „Риголето“, творбата, която от премиерата си през 1851 г. в театър „Ла Фениче“, Венеция, триумфира в цял свят? Верди е убеден, че може би никога няма да напише нещо по-хубаво. Наистина ариите и мелодиите и днес са хитове. Твърди се, че той я написва на един дъх, само за 40 дни. Може би защото драмата на Виктор Юго „Кралят се забавлява“ предизвиква драматичната природа на маестрото. Тя е отговор на духа на времето, времето на революционни промени в обществото и човешките взаимоотношения. „Риголето“ е събирателен образ на това време. Маестрото на италианската революция (както наричат Верди) поставя на сцената нов герой – обикновения човек и неговата драма. Силният сблъсък на чувства и страсти на хора от различни социални прослойки, на привилегированите и незащитените обикновени люде ражда тази музикална драма. Може би затова „Риголето“ влиза в диалог с всяко време.
Режисьорът Карталов остава верен на Верди, но търси своята реплика към нашето днес. Той залага на „разголването“ на характерите на героите, потапя ги в океан от страсти, събира експресивно човешки драми, за да ги отчужди на финала. Заедно със сценографа и художничката на костюмите той поставя зрителя в епохата на Ренесанса, но с ярки препратки към нашето време. Освободеният от средновековните догми човек е обладан от страстта да живее, да се люби и забавлява без задръжки. Човешките емоции и чувства са на показ за разлика от Средновековието.
С вдигането на завесата като на модно ревю дефилират полуголи нимфи. Контрастът между бурната вакханалия, разгулните сцени и драмата на шута и дъщеря му Джилда изграждат динамиката на спектакъла. Ренесансови колони, визия на Лувъра, определят сценичното пространство, в него странични подвижни платформи динамично го превръщат от дворец в дом, в улица. Бързо сменящи се епизоди от различни гледни точки „поглеждат“ към действието с динамиката на киноразказ. Това обиграване на пространството създава ритъм, близък до съвременника. Още с увертюрата чухме и видяхме проклятието, постигнало Риголето. Огромна сянка на гърбавия шут върху интермедийната завеса отвори спектакъла и затвори завесата на финала. Риголето, който предизвиква интриги, сее заразата на разврата, става жертва на постъпките си. Той е главният мотор на действието. Да се забавлява, това е смисълът на живота на развратния херцог. Джилда е изолирана от нормалния свят. Тя е всичко за своя баща, шута на Мантуа. Любовта към херцога е фатална за непорочната девойка. А жаждата за отмъщение на баща й я превръща в жертва. Една трагедия, близка до нашето време, изпълнено с жестокостта на престъпници и наемни убийци, на отвличания и страдания на невинни. Оргия и престъпление, привидна комедия и трагедия, любов и отмъщение се събират на пасарелата, пътя, по който всеки герой върви към съдбата си.
Търсения диалог с нашето време се стремяха да създадат и солистите, освободени от познатия стереотип. Румен Дойков, който е бил в кожата на херцога почти 200 пъти, този път искаше сякаш да играе себе си, да избяга от шаблона. В това бягство на моменти преиграваше. Да изиграеш и изпееш драмата на шута с различни лица, е изключително трудно, защото тя трябва да бъде и в гласа. Александър Крунев се справи с драматичния образ съобразно своята гласова природа и нагласа. Ана Иванова бе романтичната Джилда. На втората премиера младата Цветелина Малджанска разкри възможностите на истинска вокално-сценична Джилда. Двамата баси – младият Светозар Рангелов (Спарафучиле) и утвърденият Димитър Станчев (Граф Монтероне) бяха убедителни в своите образи. Маестро Борислав Иванов умело води музикално-сценичния диалог, като създаде с оркестъра динамиката на контрастната драматургия. Целият ансамбъл на софийската опера и балет излезе от шаблона на статично поведение и внуши търсения диалог със съвременния зрител.
http://www.diplomatic-bg.com/c2/content/view/557/47/
от Магдалена Манолова
03/2005