Пламен Карталов: Операта е колективно изкуство

Разговор.

Успяхме да спечелим доверието на публиката в Япония и на агенция „Джапанарт“, казва режисьорът на „Бал с маски“ и „Турандот“, подготвена за предстоящото турне

Завладяващи оперни страсти се разиграха на най-голямата сцена на Балканите, зала 1 на НДК, с премиерата операта „Бал с маски“ от Верди. Хилядната публика бурно аплодира и двата спектакъла, които откриха сезона на Националната опера и балет. С това заглавие и с „Турандот“ от Пучини тя ще гостува за четвърти път в Япония през 2008 г. Не е лесно да се подготвя нова постановка в условия на ремонт, но благодарение на усилията на целия ансамбъл и на партньорството на НДК премиерата зарадва столичната публика с новия прочит на познатото заглавие. Спектакълът разкри творческия потенциал на театъра, възпламенен от оригиналния режисьорски прочит на Пламен Карталов в тандем с нашумелия хърватски художник-сценограф Иво Кнезович и художничката на костюми Елена Иванова под палката на Борислав Иванов и Борис Спасов.

Неслучайно международната критика оценява работата на режисьора Пламен Карталов като новаторска, бляскава, фантастична, търсеща. Повече от три десетилетия той търси и създава своята представа за оперен театър у нас и в чужбина. В последните години той е търсено име не само на Балканските сцени, но и в Европа.

- Съвременната оперна практика предлага често скандални авторски прочити на познати заглавия. Каква е вашата творческа позиция, как търсите своя диалог с нашето време?

- В операта човешкият глас привлича публиката, тя отива на опера повече заради певците. Колкото да е интересна една режисьорска концепция, без добри певци тя няма да се разбере. Като млад режисьор започнах с идеята за тотален театър, правех постановки, които изискваха от певците артистична акробатика, исках публиката да вижда театъра в операта. С времето се убеждавам, че колкото да е гениална една концепция, колкото диригентът да омайва хората на сцената, без добри певци нищо не може да стане. Разбира се, обичам да работя с певци, които могат да пеят, както се говори, с певци-артисти. За мен една съвременна режисура или диригентска интерпретация е само част от оперния спектакъл, в който певците са главният инструмент. Не трябва да забравяме, че операта е колективно изкуство. Това скандално залитане на някои постановки няма почва според мен на българска почва. Вкусът на нашата публика е друг. Затова когато отивам към по-радикален прочит се стремя да намеря баланса между новото и роденото от авторите. Текстът е изключително важен. Текстът от устата на певеца трябва да звучи с целия си смисъл, а музиката е тази, която дава криле на артиста, режисьорът вдъхва живот на творбата. Режисьорът трябва да увлече всички в общото действие, да ги накара да играят. Въпреки че често певците омагьосват публиката и тя не забелязва трудно изработени мизансцени. Но това е екипна работа. Певецът е инструментът, режисьорът – преводач на авторския замисъл, дава интерпретацията като един пилот, който ще извиси своята публика във висините на удоволствието.

- Във вашите постановки хорът активно играе, двигател е на действието. Как успявате да въвлечете хористите в тази игра?

- За мен всеки хорист е важен, защото персонифицира идеята в партитурата. Когато работя, си правя това удоволствие да бръкна в душите на хористите, като им давам задачи. Трябва да ги запалиш, да знаят какво пеят, как да изиграят „своята партия“. Имам постановки, като например „Любовен еликсир“ от Доницети, в която оркестранти висят във въздуха 4 м над сцената. Това не бе проблем в постановката ми на сцената в Белград. Риск има, но когато е осигурено всичко – няма. Въпреки че техническата база в Белград не е по-добра от тази в София. Тази постановка получи наградата на Националния театър в Белград за най-добра режисура в 2003/2004 г.

- Вие сте опознал добре оперните театри на Балканите. Какво е необходимо отново Софийската опера да бъде водещ оперен център на Балканите, пресечна точка за копродукции за разработване на културни коридори тук и към Европа?

- Софийската опера е театър със световно име в оперната вселена. Не само защото големите ни певци са излезли именно от този театър. В този театър има голяма енергия и творчески потенциал, зареден от таланти, с които може да се направят чудеса. Ето сега операта ще отиде за четвърти път в Япония с „Бал с маски“ и „Турандот“. Това са заглавията, които иска „Джапанарт“ – агенцията, която представлява Метрополитън, Мариинския театър и Софийската опера. Ние успяхме да спечелим доверието на японската публика и агенцията.

- Какво е различното във вашия прочит на „Бал с маски“ от познатите световни образци, които залагат повече на отлични певци.

- Това, че постановката на „Бал с маски“ се подготвя за японската публика, е толкова важно, колкото и за българската. Познавам вкуса на японците, те обичат повече традиционните постановки. Интересува ме българската публика. Предлагам нов прочит, защото искам зрителите да се замислят върху идеята с този режисьорски ракурс, основан на историческите факти, и това, което Верди е бил принуден да направи, за да види бял свят операта му. Изграждам концепцията си върху политическото  убийството на крал Густав III, краля на Швеция (1746-1792) и любовната драма в любовния триъгълник – Рикардо, Амелия, Ренато, обоснована върху анализа на триадата – историческите факти за управлението на крал Густав III, първия театрален текст за убийството му (Е. Скриб) и оперното либрето на Сома, свързано с музиката на Верди.

 

Постановката на режисьора Пламен Карталов извиси популярното заглавие във висините на Театъра на големите идеи. Неговият прочит търси диалог с нашето време, като черпи от скритата енергия на историческите факти, свързани с Густав III, крал на Швеция. Неговото политическо убийство е  провокацията в концепцията на Карталов със съвременна социална значимост.

Контрастни сценични образи, динамично променящи се като на филмова лента, внушават съдбовната обреченост на драмата на любовния триъгълник Рикардо-Амелия-Ренато. Тя се разиграва на фона на подготвяното политическо убийство. Една криминална история, случваща се в ничия земя. Сюжет за всяко време. Постановъчният екип залага на символиката в иносказателната музикална драма. Още в увертюрата Карталов разиграва сюжета в балетна сцена. Макет на оперен театър в пирамида още в началото и сцената на театър с колони сфинкс при убийството рамкират драмата. Под извисилата се в пространството пирамида се разиграва театърът на тъмните сили в обществото, на  гадателката Улрика и на заговорниците. Карталов обиграва сценичното пространство с богат мизансцен в няколко плана. Освен главните герои и хорът се включи с много актьорски задачи, той е и разказвач на случващото се. Внушителна е втора картина в свърталището на гадателката Улрика, както и балът от последно действие, когато хорът танцува и пее, облечен в кървавочервени тоги. Получи се ансамблов спектакъл с две различни лица по отношение на вокално-сценичното и музикално изграждане. Първият солистичен състав  – Емил Иванов (Рикардо), Габриела Георгиева (Амелия), Александър Крунев (Ренато), Елена Стоянова (Оскар), Елена Чавдарова-Иса (Улрика) и др. се вписа в постановъчната идея с познатия вокално-артистичен почерк на певците. Емил Иванов подсили повече драматичния характер на героя си, докато Габриела Георгиева все още изпитва трудностите във вокалното пресъздаване на богатите душевни състояния на Амелия. Елена Стоянова разигра много добре актьорски своя Оскар. Александър Крунев и Елена Чавдарова-Иса заложиха на вокалния образ на героите си. Маестро Борислав Иванов се постара да овладее трудно постижимия баланс между сцена и оркестър в нелеките акустични условия на зала 1 на НДК (озвучаването с микрофони винаги е проблемно, нещо, което усетихме особено силно в първа картина). Целият ансамбъл и техническите служби се справиха отлично и с динамично променящите се картини без пауза, на светлинна завеса.

Този спектакъл доказа способността на Софийската опера да прави ансамблов театър. Другият състав – Камен Чанев (Рикардо), Радостина Николаева (Амелия), Кирил Манолов (Ренато), Диана Василева (Оскар), Румяна Петрова (Улрика) и др. създаде различния характер на спектакъла под палката на Борис Спасов с доминираща вокална красота и актьорска непринуденост. Постановката на „Бал с маски“ събуди размисъл за нашето време, убеди ни в силите и възможностите на първия ни оперен театър

http://old.duma.bg/2007/1007/231007/obshtestvo/ob-4.html

Разговаря Магдалена Манолова

23.10.2007

Comments are closed.