ОТЗИВИ ЗА ОПЕРАТА „ВАЛКЮРА“ НА РИХАРД ВАГНЕР.
ГЕОМЕТРИЯ НА МИТА.
Постановката е напълно логична. Художественият потенциал е налице, особено в лицето на певците. България е непресъхващ извор на мощни и интересни гласове.
В режисирането на героите както миналата година „Рейнско злато” (срв. Opernwelt 7/2010) така и сега шефът на операта Пламен Карталов поставя „Валкюра” със струящ от самата творба устрем, който той извлича от певците. Скалата поздравява. Това започва още в увертюрата, когато- след кратка реминисценция от „Рейнско злато” с танцуващите във водата дъщери на Рейн – се вижда как Зигмунд бяга, преследван от хората на Хундинг: дива застрашителна тълпа с антични оръжия и ризници в стил научна фантастика. Секундант в разгръщането на фантазията на Карталов е художникът Николай Панайотов. Постановката напълно логично продължава идеята на метафората за „Пръстена” от „Рейнско злато”: Тук пръстенът е счупен, половината остава да лежи, а другата е повдигната като полукръг- един вид шифър, на сломения и несигурен Вотан. Друг елемент е правата линия на „пътя”, по който като визии в бонбонени цветове преминава съдържанието на разказите- понякога малко прекалено.
Не е далеч мястото от конусовидната пресечна линия на кръга до самия конус: изправен, с връх надолу, е ясенът, в който е забит мечът на Нотунг; хоризонтални конуси, насочвани виртиозно от „невидими” участници в балета, са абстрактните коне на валкюрите. Не може да не си помислиш за балистични ракати и за „апокалипсис сега”. Публиката, която не е свикнала с благоговейното байройтско мълчание, избухва в ръкопляскане за сцената, за втори път в едно със сбогуването на Вотан и Брюнхилде. Конуси пазят, като бодли, и костюма на крещящата Фрика. Вотан („Вземи клетвата!”) буквално припада пред тази женска броня. От една страна митът се превръща в геометрия, а от друга елементи на българската античност заместват германската. Зиглинде предлага питието на Зигмунд в златен съд- моментът на омагьосването от „Тристан”-, а той изглежда точно като тракийските съдове в Археологическия музей на София. Карталов го е открил при един продавач на стари вещи…………
Публиката възхитена- а Вагнер въобще „ не се нуждае от свикване с него”, както бе отбелязал един критик през 1910 година.
Дитмар Полачек
СПИСАНИЕ “OPERNGLAS” / juni 2011
СОФИЯ
ВАЛКЮРА
14 АПРИЛ
Странни същества, сякаш излезли от научната фантастика, и бойци, кацнали върху хеликоптери, преследват Зигмунд в безмилостна гонитба. Лакирани бодливи костюми от гума, маркучи, крила и брони проблясват съралистично с въздействащата си пъстрота. Сребристо белите Валкюри сякаш летят по сцената с взривни глави на ракети като колесници и ездата им конкурира с тази в сградата La Fura във Валенсия.
Завладяващата цялото пространство фантазия, с която след любопитното „Рейнско злато” от миналата година (OPERNGLAS 7-8/ 2010) СЕГА Националната опера в София продължава своя проект за „Пръстена” с Валкюра, е обезоръжаваща, очароваща и внушителна с необременената си невинност и амбициозна наслада.
Силно устремен да изгради настоящия репертоар с голяма италианска опера и с почти непознатата в България немска романтика по времето на своя директорски вандат, Пламен Карталов пренася легендата в едно вечно валидно безвремие между мистично иносказание и крещящ фентъзи-екшън е естетиката на Аниме и Манга. Между ярките сценични елементи от „Рейнско злато”- огромните конуси на „властта във Валхал” и тук разделената сега наполовина обърната във височина шина на времето, един път на ретроспекции и решения, върху който статисти връщат лайтмотивите на разказа в полутъмна червена светлина.
Впечатляващо е единството в дишането като носещо и реагиращо заедно с певческия ансамбъл, който се състои изключително от български изпълнители; Рихард Тримборн успешно се справя с езиковата и фразова обработка в препъващия немски на либретото.
Вече вървят репетициите с немския за „Зигфрид” и тимът на Пламен Карталов се готви за 2012 година, когато Ноционалната опера в София ще продължи да извайва „Ринга”.
Б.Кемпен
СШИСАНИЕ „L’OPERA ” / Giugno 2011
ВАГНЕР В СТИЛ МАНГА
София: Продължава успешно в Националната опера на българската столица „Операцията-тетралогията” Валкюрата
Не е изненада амбициозният замисъл да се постави за първи път на сцената цялата Вагнерова тетралогия изключително с национални сили.
И така – главен ментор Пламен Карталов: директор, главен художествен ръководител, режисьор и откривател на таланти.
След успешното представяне на пролога на тетралогията (чрез блестящото изпълнение на „Рейнско злато”), вече сме в първия ден – „Валкюрата” , увенчен с короната на напълно заслужен триумф.
Преди да говорим за осемте Валкюри, нека обрисуваме спектакъла, който с риска да скандализираме вагнеровите „интегралисти” се оказва прясна, едва ли не безсрамна новост.
Карталов действително разказва тази северна сага с въображение и главно със значителна доза ирония. Като оставим настрана социополитическите фройдистки суперинтерпретации, става дума общо взето за многоцветна анимация, сякаш героите от приказката са излезли изпод полуделия молив на япанските дизайнери.
Общо взето, една тетралогия, без интелектуалистични уклони, или без да е сдъвкана на публиката, бе вече доловена в предходното Злато. Тук разказът е доведен финалните му извози, без излишни прояви на срамежливост. Вездесъщият пръстен се разцепва като начало и очевидно едва ли ще възстанови цялостта си вече. Служи впрочем за дом на Хундинг, за връх на бури и светкавици и за огнен лък накрая с естественост, която може да се сравнява само с тази на усърдна и гъвкава разработка на упорита режисура, изисквала месеци и месеци репетиции. Тъй като действително осемте девойки, с телесложения на топ-модели, обвити в сребърни трика, като рояк блещукащи феи, яхнали фуниеобразни дървени кончета, кръстостват в шеметен бяг сценичния плац. В пълен синхрон балетният състав следва предписанията на режисурата.
В моите посещения от четиридесет години на тетатрални спектакли никога не ми се бе случвало да чуя аплодисменти в края на кавалкадата, но сцената го заслужаваше.
Андреа Мерли
СПИСАНИЕ „OPERNWELT” / juni 2011