Опера от XIX век, която поглъща всички съвременни моди и фокусирайки като обектив обществените вълнения, се превърна в жанр, изключително разнообразен. Във връзка с геополитическата ситуация на съвременна Европа, стремежите за независимост и опитите да се определи националната идентичност, много либретисти се обръщат към славните събития в историята на отделни народи, отразявайки ги в категориите на мита, задоволяващ нуждата за опознаване на собствената история и развиване на чувството за обща връзка. В кръга на събраните около Владимир Стасов композитори от Могъщата петорка са правени опити за справяне с историческата драма, близка на музикалния епос. Един такъв опит е „Княз Игор“ на Александър Бородин, на основата на „Слово за Игоровия полк“, произведение от XII век за полка на Игор, чието композиране, в продължение на 18 години работа над партитурата, е прекъснато от смъртта на композитора. Опити за довършване на „Княза…“, въз основа на оставените напътствия и скици, подели Николай Римски-Корсаков и Александър Глазунов, променяйки също структурата на готовия вече материал, във връзка с което е трудно да се намери отговор на въпроса за първичната авторска визия на произведението на Бородин.
С този проблем със сигурност се е срещнал и Пламен Карталов, режисьор на спектакъла „Княз Игор“, гостуващ в рамките на фестивала, в изпълнение на артистите от Софийската опера и балет, който опирайки се на историческите анализи и изследвания на източниците на партитурата на операта, решил да се намеси във версията на Бородин – Римски-Корсаков – Глазунов, като премахва фрагментите, отслабващи драматургията и променя края на творбата. Публиката на фестивала следеше изразения със символични, великолепни картини специален вид разказ за властта, границите на свободата и интересите на общността, за Русия от XII век и половския народ, разказ, чиято ос е станала опитът за конфронтация на визията за държавата на новгородско-северския княз Игор Святославич и половецкия хан Кончак. Сблъсъкът на две култури и два свята, изразени също чрез музикални средства, са увенчани от експонираното във финала на спектакъла пълно с надежда послание, изразено от Карталов: „[...] трябва да се избягва омразата и конфронтацията; [...] струва си да се обединим в отварянето към това, което е ново [...] Без това не е възможно да се премине към нова цивилизация „.
След първите, някак несигурни звуци на увертюрата, започна прологът с очакваното участие на хора … Очаквано, но в тази сцена със сигурност далеч от надеждата, свързана с пристигането на българите (дали разхлабването на връзката между хора и партията на оркестъра е предизвикано от поставянето на хора прекалено дълбоко в сценичното пространство?). Последвалите щастливи сцени – картини от „Княз Игор“ позволиха да се насладим на красотата и силата на гласовете на солистите, както и на чудесните хорови и балетни живи картини, с които е известна тази опера.
Необикновено убедителни драматургични и интерпретиращи бяха също двете сцени, в които хорът се дели на състави (момичета, искащи освобождаването на отвлечената сестра, развратници, подкрепящи княз Галицки) както и тези, които представляваха сплотен, мощен, разполагащ с широка гама от нюанси организъм. Прекрасни се оказаха и солистите, особено главният изпълняващ Игор Святославич (Станислав Трифонов) и втората му съпруга Еуфрозина Ярославна (Габриела Георгиева). Мощни аплодисменти предизвика изпълненият със страдание монолог на Игор във II акт на операта – неговият опит да изкупи безразсъдните си решения, взети въпреки молбите на околните. Възхищение предизвика също Ярославна, в чиято партия творците са събрали значително по-широка гама от емоции. Тя е като Пенелопа, вярната съпруга, очакваща в самота завръщането на Игор, пазителката на оставения на нейните плещи Путивъл, който смело защитава от опитите на брат й Владимир Галицки (също убедителния Александър Носиков), и накрая, тя е изпълнената с болка майка и пазителка, страдаща за неволите на своя народ. И въпреки, че на реализаторите може да се обърне внимание за това, че сцените с нейното участие са доста статични, то Георгиева им придава динамика с широка гама на преживявания – лиризъм, чувственост, тревожност, загриженост, страх, гняв, а плачът изпят над изпепеления Путивъл, за дълго ще остане в паметта.
Не може да останат без коментар финалните (sic! точно такава е била концепцията на режисьора Пламен Карталов) половецки танци. Това беше монументален, колоритен спектакъл, динамично ръководен от диригента Владимир Кожухар, в който съставите на оркестъра и хора, като подкрепа за танцьорите, пресъздаваха изключително динамична ориенталска атмосфера на Изтока. Музикалната тъкан на „Княз Игор“ е всъщност опит за музикална характеристика на древна Рус и представа за екзотиката на Ориента. Оттук и наслояването на модално оцветените мелодии и вградени в климата на църковната музика последици от хармонично контрастиращи с орнаментните, арабски мелодии, подсилени с участието на идиофони. Именно такава, при това стереотипна, е била визията за екзотиката на XIX век, а великолепието и богатството на костюмите, с които бе реализирана на сцената (сценография: Борис Стойнов, костюми Светлана Калайджиева, хореография: Асен Гаврилов), както и изобилието, с което я представиха танцьорите, ни кара да повярваме на Бородин и неговото въображение…
Барбара Миелсарек-Кшижановска
Снимки: архивни материали на Софийска опера и балет
„Княз Игор“ Александър Бородин
Софийска опера и балет, България
Реализатори:
Диригент: Владимир Кожухар
Режисьор: Пламен Карталов
Сценография: Светла Калайджиева
Хореография: Асен Гаврилов
Подготовка на хора: Виолета Димитрова
http://www.opera.bydgoszcz.pl/O_XXV_Bydgoskim_Festiwalu_Operowym_-_subiektywnie,165