В две представления на „Парсифал“ и софийската публика има възможността да оцени мощния талант на именитото драматично сопрано Мария Гулегина в трудния Вагнеров репертоар.
Световноизвестната прима от Метрополитън, Ла Скала, Ковънт гардън, Мариинския театър, Арена ди Верона, пяла на оперните сцени във Виена, Париж, Сао Паоло, Чикаго, Берлин, Рим, Лондон, Сан Франциско, работила с Павароти, Доминго, Лео Нучи, с диригенти като Рикардо Мути, Валерий Гергиев, Зубин Мета, Клаудио Абадо, е тук за ролята на магьосницата Кундри, в последния шедьовър на композитора. Режисьор, знаем, е акад. Пламен Карталов, диригент е германецът Константин Тринкс.
Част от зрителите в салона вече имаха представа на живо от дарованията на примадоната от първото ѝ гостуване в България. Лятото – в третото издание „Опера на стадиона“ в Стара Загора.
Тогава именитата певица се представи като Абигаил в „Набуко“ от Верди, като си партнираха отново, както в Италия, със солиста на Националната опера в Букурещ Йонуц Паску, в ролята на Набуко. Наричат я не само „вокално чудо“, а и „кралицата на Верди“, „руското сопрано с вердиевска музика в кръвта си“, заради безспорните неповторими образи, които създава във всичките си роли от оперния репертоар на композитора, превърнал се в традиционен за театрите.
Пристигна в града на липите от изтощително турне в Япония, Токио, и веднага след това заминаваше за Лос Анджелис. Поканата беше от артистичния директор на Старозагорската опера мецосопраното Веселина Кацарова, с която те са пели заедно. Но като че ли и с определения реверанс към „Великата, Великата, Великата“ Гена Димитрова, както тя винаги я нарича с признателност („Моята велика колежка Гена Димитрова, с която се познавах, не може да се каже че дружахме, но бяхме много добри познати.“), веднага след която в 1986 година тя е пяла „Набуко“ в Миланската Скала.
Спектакълът беше дирижиран от главния диригент на Операта Ивайло Кринчев, режисьор беше Огнян Драганов, а дизайнер на костюмите на солистите – младият Денис Иванов. Всички те споделиха интересните си впечатления от работния им контакт със световната певица.
Ивайло Кринчев – диригент:
Основното, което човек трябва да направи в една драматургия, е да не изостря контрастите, а „Набуко“ е пълна с такива контрасти – любов и омраза. Те са заложени в музиката. Това е произведение, което за диригентите не представлява кой знае каква трудност, но във всеки детайл може да намери момент, който да те подведе в една или друга посока. Когато разполагаш с такива певци е лесно, нещата се получават.
То е като да правиш любов. Аз съм човекът, който ретранслира някакви неща между оркестър – солисти – и моето виждане, в цялата музикална партитура. Разбира се, в началото бях изключително много респектиран.
- Как се работи с Гулегина?
- Много просто и много лесно.
- А какви бяха изискванията ѝ към оркестъра?
- Когато бяхме на репетицията, ми махна в средата на арията, да отида до нея. Даже не я чух какво каза, мислех си че създавам някакъв проблем в темпата, а тя: Маестро, Вие сте гений. Аз направих някакъв доста хъшлашки жест от рода на – „остави тая работа, след като сме се събрали, то е за да си вършим работата. Нормално е.“
Това място (стадиона – б.моя) го познаваме вече. Всичко, което се получава, не е благодарение на един или двама души, а на целия технически екип, на цялото озвучаване. Всички бурмички са изключително важни в такъв ансамблов момент. Защото без добър звук – да чувам какво става, да има качествен звук в монитора, нищо няма да се получи.
Удоволствието беше, че разполагах със солисти, които са пели този спектакъл изключително много, не говоря за Мария Гулегина, а за Ивайло Джуров, Йонуц Паску, Ивайло Михайлов – на който не му е коронна партия Измаел. Много е хубаво, когато и в т.нар. второстепенни партии, имаш хора на мястото си. Тогава можеш да направиш някои неща и да ги „подведеш“. А нашата работа е сугестивна, подвеждаш ги в някаква посока. Те или тръгват, или – не.
А с Гулегина се оказа изключително просто. Получи се от първия път. Тя беше доста учудена. Човек от нейния ранг, идвайки в България за първи път, попадайки в Опера в един провинциален град, може би даже имаше други очаквания от първата репетиция.
- Със сигурност носят и самочувствието на хора, които идват от големите сцени, с високия си ранг. Усеща ли се и по какъв начин?
- Естествено че се усеща. Това е човек, пял тази партия изключително много пъти, с най-големите диригенти в света, с абсолютно установена лична позиция по отношение на присъствие, жестове, на звук. Но ние разменихме буквално три изречения в началото на репетицията, едно-две изречения в средата на репетицията и приключихме. Всичко се получи някак си много просто.
Напоследък все повече разбирам, че големите артисти са обикновени хора. Гулегина, към целия колектив на Операта, се отнасяше с необходимия професионален респект. И е много впечатлена от техническите служби. Не случайно повтарям всички служби на Операта, защото това е един организъм. За да сработи, трябва всеки да бъде на мястото си.
- Вие, от контакта си с нея, с какво се обогатихте?
- Всяка солистка, която изпълнява Абигайл, го прави по собствен начин. Първо технологично е изключително трудна партия. За да я покриеш, понякога изисква определени леки компромиси по отношение на музикалната драматургия. Докато с нея това не се случи. Напротив, поиска да пее два пъти Кабалета, което е нормално.
Оказа се, колкото и парадоксално да звучи, ние го нямахме в нотите, защото те са писани на ръка – в България това също е един много голям проблем – та трябваше даже да възстановим отрязъка с хора между първия и втория куплет, и това го направихме. Защото естествено, когато иска да го изпее два пъти… А тя съвсем по човешки каза: Аз за първи път пея в България и може би публиката очаква да чуе двата куплета. Човек, който държи на нивото си, на представянето си, нормално е.
Огнян Драганов – режисьор:
- Какви бяха трудностите от режисьорска гледна точка?
- За мене – всичко, защото за три дена трябваше да направя спектакъл, а тези големи неща са много трудни. Най-напред имах притесненията каква ще е Мария Гулегина? Как ще приеме тази атмосфера тук, защото работи по най-големите сцени. А като човек, който ръководи театър, съм щастлив, че все повече Стара Загора става място, в което се прави изкуство в България.
Не само има място за изкуство и опера в града, а за изкуство от цяла България. Тук имаше гости от чужбина, специално дошли; освен официалните лица от Парламента, зам.-председателят на Парламента, посланикът на Малта, представител на посолството на Русия – превръща се в притегателен център. И то на стадиона. Първата година на майтап направихме „Аида“, участвайки в честването 100 години организиран футбол в Стара Загора. Изведнъж се превърна в уникално място, където могат да се правят уникални спектакли. Защото действително спектакълът е само един. По причина, че разполагаме с много кратък период, можем да го направим – изиграем – и развалим. Утре, нищо от построеното от нас, не трябва да го има.
- Какви изисквания имахте при работата си Мария Гулегина?
- Най-лесно се работи с много добри певци. Тя прие абсолютно всичко, което аз поисках, защото беше логично. Като разположение на няколко места в операта, като разположение за моята режисьорска концепция Гулегина ги прие и смятам че с такива певци, понеже се работи лесно, може да се направи оперен спектакъл за по-кратко време.
- Т.е. бяха ли Вашето режисьорско виждане и концепция по-различни от това, което тя е играла?
- Не. Напротив, ние се допълнихме. Така че се получи много интересна симбиоза между всички артисти и нея. Един голям талант, голям артист, който с големия си опит, запалва всичко около себе си.
- Колко лесно/трудно големите световни имена се съгласяват да пеят в оперен театър, който не познават? Още повече, когато не е и столичен, а и идването им в страната е за първи път?
- Много трудно. Благодарение на това, че имаме артистичен директор в лицето на Веселина Кацарова, която е реклама пред всяка голяма агенция за оперни певци, пред всеки един театър в света. Името на Веселина Кацарова отваря врати.
Тя беше в основата на това Мария Гулегина да се довери и да дойде не в Национален театър, а дойде за първи път в България и за първи път в Стара Загора, и то не в нашата Опера, а на стадиона. Което е в противовес с нейните разбирания, защото тя не обича да пее с микрофон.
- Но все пак го преодоляхте, как?
- Пя. Съгласи се. Видя че няма как да стане на тази голяма сцена без микрофон.
- Когато обаче каните големи имена, те попадат и в един добър състав…
- Личното ми мнение е, че този състав е достоен за най-големите театри по света. Съставът, който беше около Гулегина, беше избран внимателно от всички нас. Имахме Измаел, Абдало – обикновено изпълнителите на тези роли са от хоровете на театрите, но тук, пяха от първите солисти на нашата Опера. Ивайло Йовчев – който всички познават от премиерата на „Лучия ди Ламермур“.
Ивайло Михайлов – тенор, вече набиращ смелост и сила в България и в чужбина. Ивайло Джуров – прекрасен Захария, който стои до Мария Гулегина изключително добре. И Петя Петрова – също, в ролята на Фенена. Съставът е подбран много внимателно, защото дори не можем да си представим, ако сложим до това име, до тази огромна певица някой, който не е на нейното ниво.
- Следващи спектакли с големи имена?
- Току-що говорихме с Мария Гулегина, искаме да я поканим да изпее „Турандот“ при нас, на сцената на Старозагорската опера.
Денис Иванов – дизайнер на костюмите на солистите
- Работата, която най-много Ви затрудни, обогати, разви?
- За обогатяване и развиване, огромно влияние оказа срещата ми с творец като Мария Гулегина, защото е човек, когото не можеш да срещнеш всеки ден. За мене беше голям шок срещата с нея, защото се притеснявах как ще реагира на моите решения, как ще ѝ се харесат моите идеи.
Да не говорим че още когато създавах нейните костюми, държах да проуча вкуса и стила ѝ, за да разбера какво ѝ харесва и да го предам в работата си. От човешката гледна точка. Беше интересна нашата първа проба. Аз – готов с абсолютно всичко. Тя – направо бясна, изморена, рано сутринта беше пристигнала в Стара Загора. Преди това им изпращах скици, бяха обговаряни, очевидно ги поласках, явно не им е практика.
А за мене винаги е важно артистът да се чувства комфортно. Защото има доста художници и режисьори, които искат да натрапят своята идея и агресивно да я наложат. Аз нямам това притеснение, винаги мога да покажа своя талант, тъй като съм комбинативен и гъвкав. Каквото и да ми кажат, мога по всякакъв начин, пак да наложа деликатно моето си, но така, че и отсрещната страна да бъде щастлива. Много трудна беше първата проба, не искаше да допуска никого до себе си. Но, когато ѝ заговорих на един добър руски, обърнах се към нея на лично и бащино име, явно усети нещо топло.
Те всички ѝ говорят на италиански, на английски – а пък аз, на руски. И тя като се облече в първия, във втория, в третия костюм, омекна. Допусна ме най-близко до себе си, от всички останали. Това ме зарадва, защото бях притеснен, как ще комуникирам с нея, като е тъй трудна? Всъщност, лесна е, но е с много силен характер. Тя е от тези силни хора, до които може само силен човек да стои, има невероятна енергия – като огън е.
Трудно се издържа до толкова силен човек – или те задушава, или те въздига. Бях щастлив, че с мене се случи второто и ние се сприятелихме. Решихме по костюмите всичко заедно. Тя даваше много идеи, аз давах, и това е голямо щастие за мене.
Иначе, ако говорим цялостно за костюма, винаги когато се изработват е много трудно, защото подходът трябва да е съвсем различен, особено, когато спектакълът е навън. Онзи фин детайл, онези елегантни красоти, които са характерни в костюма за спектакъл на закрито, не могат да се използват – никой няма да ги види. Тук публиката гледа отдалече, силуетът трябва да бъде огромен, ярък, без много фини детайли, всичко да е много обемно, забележимо, за да има ефект. Това се отнася за украшения, гривни, бижута, кройка на дреха, силует на дреха, цвят на дреха. За мене беше интересно да пробвам себе си, в този начин на работа.
- До много точни изводи сте стигнали. Доколкото следя работата Ви, за първи път излизате на външна, открита сцена, нали?
- Да. Досега имам 8-9 постановки, но на открито, никога. И такава голяма опера никога не съм правил. Преди да започне спектакълът, като се обличахме, Мария Гулегина каза: Каква хубава работа направихме! Какви хубави костюми!
А на генералната репетиция, докато си чакаше реда на първия ред, ми каза: Какво значение има хубавия костюм. Ето, сега седя, и се чувствам кралица. Като си спомня в началото – безкрайно директна, много рязка, тя казва какво ще стане, не пита дали ще е възможно. Но явно видя моя вкус, той ѝ допадна, и започна да се съветва, беше много мило за мене.
Ето какво ми написа в програмката: Благодаря ти за прекрасните костюми. Дано да се срещнем отново. Музикалният бизнес е един от най-трудните, за да направиш такава кариера, каквато е направила тя, трябва да си много силен човек, с твърд характер, за да можеш да оцелееш.
А как самата Мария Гулегина се почувства като новодошла сред старозагорските колеги. Най-напред оценката ѝ:
Това, което видях в този театър, вас, но и как работите, как работи младият дизайнер по костюмите, и всичко това заедно, за мене е потресаващо. Как е възможно за два дена да се направи такава постановка! Не зная как. Как е възможно да дирижираш оркестъра и гледаш от такова разстояние сцената? И оркестърът звучи. На първата репетиция, когато засвириха, си помислих – а аз къде съм?
Имах лош опит от Вашингтон. В здание, неприспособено за кръгла сцена, ние пяхме „Аида“, а оркестърът беше зад нас. Имахме монитори, публиката беше около нас, и ти ходиш ….. чуваш оркестъра едва-едва, не виждаш диригента – ужас. Тук се справих с хитрост. Всичко беше под контрол. Нито един спектакъл не се крепи само на единичните, соловите изпълнители, ако не са като цялостен състав, както е тук в нашия „Набуко“.
Огромно благодаря към всички. Благодаря че ме поканихте в този хотел, толкова ми харесва родната му одеска миризма, как се грижат за нас, почувствах се, все едно съм се върнала у дома. Все едно не идвам на ново място, а се връщам вкъщи. Нямам думи, аз съм ваша длъжница.
И такова количество цветя…
Маестро, моля. А защо не направим “La regata veneziana”/” Венецианска регата” (Джоакино Росини) имаме забележителен аранжьор, той специално за мене е направил аранжимента. Но ми е нужно много внимателно да подбера кога да дойда, за да съм в добра форма. Иначе младите ви таланти ще ме забият и повече няма да дойда.
Когато разбра, че неотдавна Старозагорската опера са направили в цирка „Палячи“, веднага попита: Калуди ли пя? И си спомни: ние с Калудко – така му казвам аз – пяхме 1991-92 година в „Бал с маски“ в Генуа. Тогава бяхме бедни, не можехме да си позволим да отидем в ресторант, купихме си пържена риба, направихме си салата – каква младост беше, спомен от младостта. После в Генуа исках да намеря къде си купувахме тези рибки, не намерих.
- Има ли големи и малки сцени? Пяхте със състава на Старозагорската опера, но сте част от най-големите сцени по света?
Мария Гулегина: А каква е разликата между сцените? Няма никаква разлика, но когато отиваш и пееш, получаваш удоволствие независимо дали си на сцената на Скалата, в Берлин или в Стара Загора, или в Арена ди Верона. Разбира се, на открито е доста тежко да се пее. А в театъра по принцип винаги… знаеш че приятелите ти са прелетели, че това е твойта публика. Винаги е приятно.
- Кое е най-важното за един спектакъл: режисьорът, оркестърът, колегите…?
- Театърът е синтетичен жанр, важно е всичко. Няма такова нещо като – това е по-важно от другото. Даже, ако шивачът ти е направил нещо неправилно по костюма, е важно. И абсолютно всички са важни. Дори човекът, който отваря вратата. Той също е важен. Защото може вратата да не се отвори и да съсипе настроението на певеца или на диригента.
- Как се чувствахте тук, в постановка под звездите? Публиката дори стискаше палци да не завали дъжд.
- Чувствах се прекрасно. Аз даже забравих да мисля за дъжда. За такива неща не трябва да се мисли. За никакви смущения не трябва да се мисли. Те нямат отношение към музиката. Когато излизаш на сцената, трябва да пееш. Толкова. Нищо друго не съществува. Дъжд, сняг, гръм, мълния – абсолютно все едно.
- Получихте поканата от непознат оперен театър, но все пак от България, където много от оперните ни звезди са Ви приятели, и веднага ли се съгласихте, защо?
- Защото Веселинка (Веселина Кацарова – б.м.) ме попита. Ние не се виждаме често с нея, но 1994 или 1996 година, там някъде, се запознахме и пяхме заедно в „Андре Шение“, във Виена.
- Как виждате бъдещето на операта?
- Никак. Ако продължава както сега да не се чака да съзрее гласът, да стане по-зрял. Да се дочака да се развие в нещо повече. Не може сега да изпееш една нота, утре съвсем друго, после всичко. Това може да навреди на гласа. Вижте какво става по тези телевизионни шоута. И там е същото. В America’s Got Talent (Америка търси талант) или в която и да е страна с търсене на таланти. Идва недоучен човек. Всички стават, крещят. Влияе му на психика. А не трябва. Трябва да се занимава спокойно, докато не се научи, но сериозно, задълбочено. А не да изпееш две ноти.
Това е просто маркетинг. Никой не се вълнува, обаче публиката намалява, става по-малко. И театралните директори знаят, завесата се отваря – затваря. Такива патриоти и любители на операта както тук, при вас, е едно щастие. Валерий Гергиев в Мариинския театър, който знае конкретно какво и как трябва; в Ла Скала беше маестро Рикардо Мути. Но беше.
- А режисьорите които направиха от певците актьори?
- Не, певците са длъжни да бъдат и актьори. В голяма степен. Те трябва да са актьори, но не и марионетки. Не са длъжни да бъдат марионетките, на които им се казва само съблечи се, лягай, ставай. Той трябва чрез себе си да покаже какъв е.