Андрея Мерли
ВАГНЕР В СТИЛ МАНГА
София: Продължава успешно в Националната опера на българската
Столица „Операцията-тетралогията” Валкюрата
България е относително не много голяма страна, горе-долу по територия колкото Италия. Но, като се вземе предвид броят на населението, малко повече от седем милиона жители, смайва обстоятелството, няма да се уморим да го повтаряме, че тя е раждала и продължава да ражда числено най-голям брой певчески гласове от най-високо качество, които, освен в родината, изпълват фактически оперните афиши по света. Затова не е изненада амбициозният замисъл да се постави за първи път на сцената цялата Вагнерова тетралогия с изключително национални сили.
И така – главен ментор Пламен Карталов: административен директор, главен художествен ръководител, режисьор и откривател на таланти
След успешното представяне на пролога на тетралогията /чрез блестящото изпълнение на Рейнско злато/, вече сме в първия ден – Валкюрата, увенчан с короната на напълно заслужен триумф. И не става дума тук да се прави някаква, макар и необходима, апология на едно театрално ведомство, разполагащо с изключително малко финансови средства, въпреки подкрепата на г-жа Цецка Цачева, председател на
Българското народно събрание, към която се присъединяват и нови спонсори на една възхождаща икономика, виждаща в нас, италианците,
свои първи търговски партньори. С не по- малка важност е и позкрепата на меломана г-н Спасов изпълнителен директор на компанията Heliair, развиваща дейност, освен в Европа и Африканския континент, и в други географски ширини, които непрекъснато търси за да разширява сферата си на дейност.
Преди всичко нека изтъкнем работата с Оркестъра на щатния диригент Велизар Генчев и на концертиращия диригент Павел Балев. Достоен за най-висока оценка самият Оркестър /доказал вече себе си в славянския, италианския и френския репертоар; нека припомним прекрасните изпълнения на Лакме от Делиб и на Дон Кихот от Масне, рецензирани вече на страниците на това списание/. Оркестър извоювал си абсолютен престиж в изпълнението на изключително трудните изпълнения на медните инструменти 9 истински подводни камъни у Вагнер, било по отношение чистотата на струнните и до точното присъствие на различни духови инструменти. Затова е заслужено качването на оркестъра от „мистичния залив” на сцената, за да споделят и музикантите успеха на вечерта с изпълнителите.
Диригентът Балев, който дирижира често и в Италия /неотдавна в Лече/ и е щатен в Германия, предложи един убедителен прочит чрез изключителния подбор на гласовете /благоприятствувани между другото от отличната акустика на залата/ и с усърдна грижа към встъпленията в отсъствие на суфльор, поддържайки един повествователен ритъм, без отстъпления с вярна атмосфера… Блестящо началото на пролетта в първо действие; напрегнат дуетът на Валкюрата и Зигмунд във второто; внушително сбогуването на Вотан и чародейството на Огъня накрая.
Изпълнителският състав, обучен в немска дикция от Рихард Тримборн, го следваше безукорно. Чудесни женските гласове, мощната Брюнхилда на Мариана Цветкова; силна и пронизваща в страховитите Горни До на встъплението, и рязка във фразирането по време на действието с кулминацията на трето действие, в заключителните думи към баща й, предизвикало рядкото явление у Вагнер – аплодисменти при не спусната завеса.
Лирична, страстна, изпята с мекота и с красив тембър –напрегнатата ария на Зиглинде от сопраното Цветана Бандаловска; сполучливо агресивна ръбатата Фрика на мецосопраното Румяна Петрова. Отлични мъжките гласове: баритоновия Вотан на Николай Петров, солиден и по човешки изпълнителен, звучен и точен в ролята на Хундинг забележителният бас Ангел Христов, заслужаващ добра оценка Зигмунд на Мартин Илиев, който изисква отделно внимание. Действително, дори в България –хелден тенор е много рядка стока, ако разбира се е превърната задължително в дарба, както е по цял свят, като се засилва степента на лиризма, което се случва очевидно с оперативен ритъм. Дори на доказаният тенор, макар и надарен с приятен тембър и добро пласиране на гласа, липсва блясъкът, какъвто определени моменти неизбежно изискват: зовът към употреба на меча Нотунг по отношение на всичко… Несъмнено на Илиев трябва да се признае съвършена музикалност и убедителност в пеенето, които му позволиха акценти на истински влюбен там, където други биха се разпилявали диви крясъци. Нека добавим накрая, виждайки, че в представянето на главните роли се редуват най-малко три състава, което по същество е своего рода рекорд, зрителят остава с любопитство и желание да чуе и останалите.
Преди да говорим за осемте Валкюри, нека обрисуваме спектакъла, който с риска да скандализираме вагнеровите „интегралисти” се оказва прясна, едва ли не безсрамна новост. Карталов действително – с подкрепата на световно известния художник и скулптор Николай Панайотов, този своего рода български Миро, ако е допустимо подобно сравнение, автор на основната и метафизична сценография и на разноцветните /и не лесни за управление, нека признаем/ костюми, разказва тази северна сага с въображение и главно със значителна доза ирония. Като оставим настрана социополитическите фройдистки суперинтерпретации, става дума общо взето за многоцветна анимация, сякаш героите от приказката са излезли изпод полуделия молив на японските дизайнери и макар че се прекалява на места с нравоучителните дидаскалии, изведени на екран чрез прожекция, съпътствани от безкрайни монолози…………..
Общо взето, една тетралогия, без интелектуалистични уклони, или без да е сдъвкана на публиката, бе вече доловена в предходното Злато. Тук разказът е доведен до финалните му изводи, без излишни прояви на срамежливост. Въздесъщият пръстен се разцепва като начало и очевидно едва ли ще възстанови цялостта си вече. Служи впрочем за дом на Хундинг, за връх на бури и светкавици и за огнен лък накрая с естественост, която мъже да се сравнява само с тази на усърдна и гъвкава разработка на упорита режисура, изисквала месеци и месеци репетиции. Тъй като действително осемте девойки, с телосложения на топ-модели, обвити в сребърни трика, като рояк блещукащи феи, яхнали фуниеобразни дървени кончета, кръстосват в шеметен бяг сценичния плац. В пълен синхрон балетният състав следва предписанието на партитурата….
В моите посещения от четиридесет години на театрални спектакли, никога не ми се бе случвало да чуя аплодисменти в края на кавалкадата, но сцената го заслужаваше. Нека отдадем заслуженото на отличните изпълнителки, изявили се в едно почти героично изпитание: Милена Гюрова, Ирина Жекова, Любов Методиева, Димитринка Райчева, Мариела Александрова, Цвета Сарамбелиева, Маргарита Дамянова, Благовеста Мекки-Цветкова, тенорът Даниел Острецов с една шеметна поява /буквално омотан във въжета/ във финалната сцена. Специално признание за приноса и на Вера Петрова – сценичен асистент-режисьор и отговаряща за прожекциите, както и на осветителите Андрей Хаджиняк и Емил Динков.
Най-горещо пожелание за успех и в следващите спектакли в „малкия формат” /своего рода резюме на операта в рамките на един час, предназначено за ученическата публика. Вотан вече го няма като връх на познаншето, но този театър има специален поглед към подрастващите поколения.
Превод: Симеон Тодоров