Интервю на Ива ЙОЛОВА за турнето на Софийската опера в Япония, за кризата и оцеляването, за триумфа на Вагнер на наша сцена
10 Ноември 2012 14:29
Директорът на Софийската опера и балет Пламен Карталов е завършил Музикалната академия в София, специализирал е оперна режисура в Германия и кинорежисура в НАТФИЗ. Създал е зрелищни оперни спектакли на открито – на Царевец над Велико Търново, на централния столичен площад и в парка на Военната академия. Заедно с големия бас Борис Христов е основател на Българската академия за изкуство и култура в Рим, провеждал е майсторски класове по света, поставял е в САЩ, Египет, Германия, Швейцария и почти навсякъде в Източна Европа. Сред отличията му са „Кристална лира“ у нас, „Златна муза“ в Русия, златен медал на щатска фондация, бразилски орден „Рицар на южния кръст“… А от тази година получи и званието академик.
Намирам ви в Япония, г-н Карталов, където водите Софийската опера за пети път в последните 12 години. Как ще определите старта му?
- Като летящ старт. Защото още с първите два премиерни спектакъла „Тоска“ и „Селска чест“ публиката беше грабната много емоционално… Току-що завърши поредният спектакъл на „Тоска“ – беше изпратен с викове, с невероятни възгласи „браво“ и аплодиране на всеки солист, тъй като ги пускаме да се покланят поотделно.
Отнесохте ли от България богат реквизит, или разчитахте в това отношение на домакините?
- Не разчитаме на домакините. Пристигнахме 153 души – солисти, хор, оркестър и помощен технически персонал, с четири големи контейнера, натоварени с декорите на три продукции – „Тоска“, „Селска чест“ и „Джани Скики“, сандъци с реквизит и костюми. Така че всичко е собствено производство, както се казва, и няма никакъв японски ресурс освен една армия от сценични работници, благодарение на които, докато се покланят артистите пред сцената, декорът вече е събран и натоварен в камионите за следващото пътуване.
Какви са преимуществата на оперните театри, на които гостувате? Всеизвестен факт е, че в Япония културата е спонсорирана от държавата, фондации, местни власти, богати меценати.
- В град Тояма, където бяхме сега – административен център на едноименната област, разположен между Японско море точно срещу корейския бряг и високи планини, които са предимно за зимни спортове, театърът е почти колкото НДК. С огромна сцена, стотици пъти по-добра и удобна от нашия дворец на културата, защото зала 1 в София е за около 5000 зрители. И е подходяща за кино и за концерти, не за оперни спектакли. А тук има четири сцени.
Може ли да посочите пример за оцеляването на това изкуство, което е далеч от популярността на други жанрове, в условията на криза или след бедствие, каквото беше разрушителното земетресение през 2010 г.?
- Този супер модерен театър е построен само преди 16 г., сградата е украсена със скулптури, пластики, макети на други продукции и т.н. А след няколко дни откриваме реновирана сграда в град Мито, област Ибарати, с местния химн, и май това не говори за никаква криза. Въпреки бедствието, което ги сполетя, японците са се завърнали в зрителните зали, абсолютно мобилизирани, усмихнати. Животът кипи с такава динамика, че просто свят ще ни се завие. Но пък през деня ние не виждаме почти никого по улиците. Изведнъж града го няма, защото всички работят или учат, в трамваите има по един-двама души. Оцеляването е къртовска работа. Всеки е впрегнат в своите задачи, концентриран в задълженията си. Това е уникален пример за работоспособност, сериозност, преданост и всеотдайност към всичко, което вършат.
Как се научава японски химн, справиха ли се нашите певци с текста? За нотите не се съмнявам.
- И с нотите, и с текста нашите певци се справят блестящо. Текста го разучаваха като всеки чужд език – сричка по сричка, с ударенията, с акцентите. Ще го изпълним след седмица.
Но искам да подчертая, че ако в началото отворихме вратата към японските опери с прославените по света наши имена, които заведох през 2000 г. – Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Анна Томова-Синтова, сега на сцената излиза абсолютно нова генерация. И макар че не гостуваме с онези блестящи авторитети, които дърпат публиката предварително, тя идва вече с пълно доверие към неизвестното, защото много хора си спомнят за гастролите на Софийската опера от минали години.
А пяла ли е нашата опера пред някой от императорската фамилия? И каква е била реакцията?
- На „Турандот“ присъства принцесата – Саяко. Тя казала на баща си и той дойде да види спектакъла. Прие ме лично на 20-минутна аудиенция. И в този разговор император Акихито сподели, че си спомня с голямо удоволствие гостуването си в България, когато е бил принц. И вече като император, познавайки българите, е решил да посети за първи път в живота си чуждестранна оперна трупа.
Кога се случи това?
- През декември 2000 г. при гастрола ни в Токио.
Очакват ли се висши сановници или популярни личности на вашето представяне в Токио сега?
- Днес нашият посланик в Япония ми каза, че ще дойдат „много важни хора“ на 14 ноември в Токио. Не обясни кой конкретно, но се надявам наистина да допринесем с нещо за развитието на отношенията ни. Защото в Япония се говори за две неща, за два символа на България – киселото мляко и Софийската опера.
Кой произвежда кисело мляко в Япония?
- Компанията „Мейджи“, която е официален спонсор на турнетата ни вече пети път. Японците правят абсолютно всичко. А импресарската агенция, която ни ангажира, работи и с Метрополитен (Ню Йорк), и с Мариинския театър (Санкт Петербург).
Изборът на италианска класика за тези турнета по желание на домакините ли е или ваш? И защо?
- Когато нито един руски театър не пътуваше преди години заради „желязната завеса“, Софийската опера беше тази, която изпълняваше почти винаги руски репертоар. Сега приоритетите се смениха, руснаците гостуват с техни произведения. А ние получаваме предложения за италиански репертоар. Започнахме с „Турандот“, „Джоконда“, „Дон Карлос“, „Бохеми“, „Отело“, „Риголето“, „Бал с маски“. И сега продължаваме с три италиански заглавия – „Тоска“, „Джани Скики“ и „Селска чест“.
Няма ли да покажете в Япония наша версия на „Мадам Бътерфлай“?
- Имаше подобен разговор, но аз отклоних това предложение, защото „Мадам Бътерфлай“ е химн на японската емоция. И мисля, че други заглавия са много по-любопитни и не толкова традиционно популярни тук.
Присъствието на две японки в гастрола ви в тяхната родина май е отличен пиар за нашата опера. Как се вписват те в ансамбъла, има ли някакво предпочитание към техните сола и изпълнения?
- Това е дипломатичен пиар, защото преди спектаклите те обикалят градовете, в които ще гостуваме, и вече заради тях и заради това, че публиката е слушала фрагменти от спектакъла, идва. Но няма национализъм, когато японките се явят на сцената. Аплодисментите и възгласите са за абсолютно всички певци. Те са част от нашия ансамбъл, операта е международно изкуство, което означава, че държавите, градовете, датата или градът на раждане нямат никакво значение. Като се отвори завесата, важно е кой какво може, как го показва и как се е вписал в концепцията на един спектакъл. За мен е много важно, че певците са и отлични драматични актьори.
Какво ще спечели операта ни от този гастрол освен още авторитет?
- Покрити са всички финансови разходи и дори имаме приход за театъра, тъй като, докато сме в турне и не играем спектаклите у нас, се лишаваме от държавната субсидия. (Знаете, че според правилата на делегирания бюджет за всеки продаден стол получаваме 70 лева.) Но имаме много добри финансови резултати от предишните месеци и никой от колективите ни няма да бъде ощетен, т.е. – да остане без заплата. Напротив, ще има и допълнителни субсидии.
На какъв етап е постановката на четвъртата част от Вагнеровия „Пръстен на нибелунгите“?
- Готова е, трябва само да я поставим. Така е казал френският режисьор Ален Рене за филмите, които прави: „Филмът е готов, остава да го снимаме.“
Тя е готова отдавна, Вагнер отдавна си е написал нотите…
- Е, и ние ще си свършим нашата работа. За пръв път български театър ще излезе и зад граница с Вагнерова опера – това е „Зигфрид“ на сцената на Беларуския болшой театър в Минск. Поканени сме на техния Рождественски форум на 18 декември.
Трудно е да се пренесат огромните декори и реквизит от Вагнеровата сага… Възможно ли е турне с най-мощната ви постановка, не просто едно явяване на фестивал?
- Да, възможно е. Вече съм говорил с два театъра – единия в Мюнхен, Германия, а другият е в Букурещ, Румъния, където през октомври догодина планираме да представим целия „Пръстен на нибелунга“ на нашите съседи. И въобще Вагнер може да се играе там, където сцените са подходящи за такива огромни декори. Като в Япония например. Амбицира ме нашият театър да покаже на какво е способен. Защото знаете, че много от рецензиите, които получихме от Германия и Италия, съизмерват нашата продукция с най-големите театри, които са я поставили.
Чела съм, че за да привлече публика, шефът на „Метрополитен“ канел в дни на открити врати зрителите да изпробват някои от костюмите за спектаклите им.
- Голям маркетинг е това.
Какви подобни атракции могат да отворят Софийската опера към по-широка аудитория?
- Амбицията ни е да привличаме младата публика от най-ранна възраст. Имаме спектакли за деца, дори „Зигфрид“ на Вагнер сме адаптирали за тях. Този спектакъл трае един час – с пиано, с оригинални костюми, декор, приспособен за малката сцена, привлича най-младите зрители, и те вече знаят за „ринга“ (пръстена), за великаните, за джуджетата…
Чувала съм, че покрай малките и някои майки и татковци за пръв път влизат в операта.
- Да, и аз съм оптимист. Но това е „напоителна работа“, защото традицията за Вагнер в България не е толкова силна. И аз продължавам усилията на нашите предшественици. През 1943 г. е играна по време на войната в София операта „Рейнско злато“. През 1948-а… и ентусиазмът на нашите оперни предшественици е стигнал дотам. Софийската опера сега е първата на целия Балкански полуостров, която прави целия „Пръстен на Нибелунга“ – последната 4-та част – „Залеза на боговете“, ще бъде поставена у нас за първи път. Затова искам българският „ринг“ да бъде показан максимално на международната оперна сцена.
Май сте единственият оперен режисьор у нас с академична титла. По-обичайна би била тя за един композитор например. С какво ви задължава академичната „корона“?
- Ето, двама сме, защото имаме и филмов режисьор академик – Рангел Вълчанов. За мен е чест и гордост да бъдем удостоени заедно с това звание… Не се лаская, безкрайно съм развълнуван, че са ме избрали, тъй като това е голяма мярка за преценка. Задължава ме. Аз съм в активна творческа стихия и все повече и повече имам ангажименти като режисьор. Започваме сега да пишем и книгата „Пръстена на нибелунга“. Това ще бъде едно визуализиране на цялата ни работа по Вагнер. Чувствам се длъжен да бъда по-активен, за да мога да оправдая доверието на големия академичен съвет на БАН.
(в. Преса, печатно издание, брой от 306 от 10 ноември 2012)