1
Пламен Карталов е феноменално явление в съвременната българска култура. Невероятен е диапазонът, дълбочината и концептуалната промисленост на неговите творчески търсения. Вдъхновението му се разпалва от творби на класическата българска опера като „Янините девет братя“ на Любомир Пипков, през дългогодишните медитации и размишления върху гениалната четирилогия на Рихард Вагнер – „Пръстенът на нибелунгите“, както и други класически творби на Верди, Бизе, Бородин, Пучини, Росини и т.н., до съвременни мюзикъли като „Мамма миа“, „Цигулар на покрива“ от Дж. Бок, „Кандид“ от Л Бърнстейн.
Човек има чувството, че този творец работи по 24 часа на денонощието – толкова огромен е обемът от работа, която той успява да извърши. В резултат на неговата удивителна творческа енергия са се родили над сто постановки на пет континента и понеже маестрото владее многожанровата магия на оперния театър, постоянно го изкушават нейните загадки и предизвикателства. Упоритата работа и суровите репетиции водят до създаването на спектакли, които впечатляват със своята ювелирност и концептуална промисленост. Би могло да кажем, че Пламен Карталов е същински поет на сцената, философ на драматургията и режисьор на глобалните духовни послания.
Маестрото винаги размишлява и работи по няколко проекта едновременно. Това личи не само от десетките негови интервюта или статии, дадени за престижни световни медии, както и у нас, но от оценките на редица световни музикални и оперни критици, които с възторг и респект коментират въплътените на сцената негови философско-поетически интерпретации.
2
Нека се спрем само на някои от най-важните проекти на Пламен Карталов, които през последните години взривяват родните и световните оперни сцени. Преди всичко трябва да посочим възкресяването на великата опера на Любомир Пипков „Янините девет братя“ с нова постановка. Интересът на Пламен Карталов към Пипковата опера датира още от времето когато той има десетки разговори и беседи със самия композитор. Така не само усеща и прониква до най-дълбинните послания на създателя на тази свръхмодерна за времето си творба, но и формира уникалния си стил на режисьор-постановчик, а може би по-точно е да се каже философ на сценичната интерпретация на музикалната творба.
Едновременно с работата върху постановката на „Янините девет братя“ Карталов подготвя и задълбочено изследване, което после се превръща в книга. Първото издание отдавна вече е библиографска рядкост. Ето защо издателство „Захарий Стоянов“ публикува второ издание значително разширено и допълнено. То е уникално и с това, че включва редица оценки на критици и композитори от времето, когато се появява операта (1937). Някои от тях са възторжени и апологетични, а други полемични и острокритични бележки на официозни тогава литератори и музикални критици, но лишени от усет за революционното естетическо новаторство на музикалната творба на Пипков. (Да припомним само статиите и отзивите на д-р Милчо Ралчев в „Народен театър“, на К. Петканов във в. „Днес“, на Йордан Бадев във в. „Зора“, на Петко Стайнов в „Нова камбана“, на Марин Големинов във в. „Заря“, на Асен Балкански във в. „Литературен глас“). Поместени са също така задълбочени и проникновени анализи на творбата след премиерата й през 1984 година от автори като: Иван Хлебаров, Константин Илиев, Леа Зидарова, Лъчезар Каранлъков, Нели Кулаксъзова и Розалия Бикс.
Знакови са и постановките на други творби от отечественото класическото наследство – „Цар Калоян“ от Панчо. Владигеров, „Борислав“ от маестро Георги Атанасов, „Ивайло“ и „Зографът Захарий“ от Марин Големинов.
Творбата на Любомир Пипков е в общия контекст на усилията на редица български писатели, художници, театрали и други творци, решени чрез движението „Родно изкуство“ да възродят българския дух и творческата енергия на нацията, предавана от поколение на поколение. „Янините девет братя“ е шедьовър на иносказателното потапяне в миналото, чрез което композиторът иска да даде драматични отговори за бъдещето.
Историческата трагедия на цял един народ, попаднал под варварско робство се проектира върху драмата на здрав патриархален български род. Композиторът стъпва върху уникалната речитативна вокална техника на изпълнителите, която разчита на особеностите на речевата прозодия. Поначало за музикалното експресионистично изкуство от онова време е характерна баладичната жанровост като специфичен стилов похват, но творбата на Пипков има не само тясно музикални послания – тя е и картина на една историческа трагедия, заредена е и със силен словесен подтекст и философски-моралистични внушения.
Константин Илиев определя „Янините девет братя“ като: „катехизис на нашето музикално творчество“. Много проникновени са анализите на Карталов в неговата книга, когато разсъждава за музикалния език на операта, за интонационния строй, за мелодиката и ладово-хармоничните средства. Особен акцент е поставен върху семантичната роля на тоналностите, спецификата на музикално-тематичното изграждане и разгръщането на лайтмотивите.
В съвременната българска музикална критическа мисъл няма толкова дълбоко и проникновено изследване за философията на „Янините девет братя“. Нека добавим тук още и факта, че книгата е снабдена с много важни приложения – фолклорните извори за българските народни песни, фотоархив от постановките на операта през 1937, 1961, 1978, 1984 и 2018 г. както и от мащабната дискусия за операта „Янините девет братя“.
3
Несекващата естетическа енергия на Пламен Карталов през последните години е насочена към мегапроекта „Пръстенът на нибелунгите“ на Рихард Вагнер. Работата си върху прочутата Вагнерова тетралогия „Пръстенът на нибелунгите“: „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“, Карталов започва през 2010 и я завършва в юбилейната за композитора 2013 година. Постановките покоряват публиката на редица световни сцени. Тук трябва да изтъкнем преди всичко сцената на Болшой театър и тази в баварския град Фюсен, където още витае сянката на покровителя на Вагнер Лудвиг II Баварски. Клаус Биланд посочва, че със софийската постановка на Вагнеровата творба Пламен Карталов достига един впечатляващ връх в историята на своите представления и добавя: „Аз се чувствам респектиран от човек, който поставя „Пръстена“ по този начин, изучавайки така задълбочено и либретото, и партитурата. Това се среща много рядко и изобщо не се среща в т.нар. „режисьорски театър“. Карталов постави не само „Пръстена“, но и други Вагнерови творби – много успешната продукция на „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“, който според мен е най-добрата му постановка. Започнах да приемам цялата трупа на Софийската опера като семейство. Така че идвам отново, защото обичам да гледам и да слушам „Пръстена“, но и заради симпатията, която изпитвам към хората в този театър!“
А Джон Алисън в лондонското списание „Опера“ не крие своето възхищение от интерпретацията на Пламен Карталов на Вагнеровата творба и посочва, че е много продуктивен неговият подход, характерен със своята изтънченост, която разшифрова действията на сцената като: „проекция на детайли от партитурата, потвърждавайки характеристиката, която Карталов дава на оркестъра като „театър на инструментите“.
Игор Корябин пък коментирайки постановката в Болшой театър, подчертава „…Да се реши човек на такава дръзка крачка, не е лесно, а достигането на тази цел изисква огромни времеви, постановъчни, музикално-оркестрови и вокално-артистични ресурси. И все пак режисьорът на тетралогията Пламен Карталов съумява да доведе до победен завършек идеята за собствен „Пръстен“, разчетен на изпълнение от български музиканти и певци. Видяното в Москва мощно завладява с минимализма и символизма на сценографията, която благодарение определящата роля на видеопрожекционните технологии, забележителната постановка на осветлението и потресаващо живописните, действено „говорящи“ костюми придобива невероятно силна и пронизителна зрелищност. Тази изумителна, може дори да се каже „разкошна“ за днешните времена постановка, в стил „фентъзи“ се оказа очарователно проста, пределно ясна и драматургически убедителна алтернатива на „режисьорската опера“ в днешния й като правило вулгарно-масов облик“.
А след „Пръстенът на нибелунгите“ Пламен Карталов поднася на българската публика и другите две безсмъртни творби на Вагнер – „Парсифал“ и „Тристан и Изолда“.
4
Няма в съвременната българска музикална култура творец с толкова разностранни и впечатляващи изяви по най-големите световни сцени от Германия и Русия до Италия и Япония. Оценките на световната музикална критика винаги са възторжени и подчертават яркия талант на маестро Карталов винаги да предлага завладяващи прочити на класически оперни творби. Най-пресният пример в това отношение е турнето на Софийската опера в Япония през ноември тази година, където в Токио, Нагоя, Фукуи, Цу, Фукуока, Нишиномия, Ивакуни, Кошигая и Ибараки бяха поставени „Кармен“ и „Турандот“. Диригент като Кейтаро Харада, музикален критик като Юяма Рейко се възхищават от въображението на Пламен Карталов, от свежата му креативност и уникалната комбинация от елементи на древногръцкия театър и японския театър „Но“. Японската публика е изключително впечатлена от хоровото пеене, където се усеща най-вече силата на българския глас.
Не трябва да пропуснем и новия вдъхновен прочит, който прави Пламен Карталов на „Княз Игор“ от Бородин на сцената на 25 юбилеен оперен фестивал в Бидгошч, Полша, 27 април 2018 година. Маестрото най-лаконично и ясно формулира философията на своя подход към операта: „Главната цел на режисурата е съвременният слушател-зрител да бъде емоционално завладян и увлечен активно в действието на сцената.
Средствата са най-различни. Режисьорът вижда музиката в образи и действие. Дава на написаните ноти градеж, в който изписва сценични пространства, живи характери и запомняща се зрелищност. След много внимателно проучване на историческите събития, задълбочено изследвайки и анализирайки музикалния език на партитурата, както и цялостната форма на драматургичните линии на операта, имах стремежа творбата на Бородин да получи един истински негов оптимистичен и логичен финал, а на днешната публика да дадем заедно с автора на музиката нашето послание от сцената“.
Възторжени са оценките и анализите на световни музикални критици за постановките на маестро Пламен Карталов в най-престижни световни издания – „Opernwelt“, „Das opernglas“, „Der neue merker“, „Opera“, „L’opera“.
С всяка своя следваща изява Пламен Карталов ни убеждава, че е от породата на ренесансово разкрепостените духове. За него творчеството е радост и възторг, страст и съзерцание, бравурен устрем и нирванно уединение. И в същото време усилие за преодоляване съпротивлението на материала, постоянен опит да се преосмислят посланията на класическите автори според духа на съвремието и да се покаже онова, което е вечно и непреходно, онова, което надживява столетията.
Истинското творчество според Пламен Карталов е несекващата симфония на душите, неподвластни на времето, смяната на епохите и социалните и политическите сътресения.
Иван Гранитски
Директор на издателство „Захарий Стоянов“