Начална страница
Култура – Брой 17 (2635), 06 май 2011
Преживяването Валкюра
„Валкюра” от Рихард Вагнер. Диригент Павел Балев, режисьор Пламен Карталов, художник Николай Панайотов; музикална подготовка Рихард Тримборн.
Участват Мартин Илиев (Зигмунд), Ангел Христов (Хундинг), Николай Петров (Вотан), Цветана Бандаловска (Зиглинде), Мариана Цветкова (Брюнхилде), Румяна Петрова (Фрика)
Премиера: 14 април, Национална опера и балет
Големият проект „Пръстенът на нибелунга” вече е наполовина реализиран в Софийската национална опера. На 14 април беше премиерата на „Валкюра”. Без да правя съпоставки с „Рейнско злато”, ще кажа, че тази толкова мащабна, с барокови дължини музикална драма е впечатляваща реализация на неповторимия Вагнеров епос – мислен, разработван и създаван в продължение на 25 години от творческия живот на композитора.
„Валкюра” е писана в периода 1852-56 година. Вече изгнаник в Швейцария, Вагнер е донесъл тук не само революционния си плам, но и новите си идеи, разгърнати във фундаменталните музикално-философски трудове, като „Художественото произведение на бъдещето” или „Опера и драма”, в които вече четем концепцията на „Пръстена на нибелунга”, респективно – цялата реформаторска платформа на Вагнер.
„Рейнско злато” е мислена като преамбюл към драматично-епичната история, която се разгръща във „Валкюра” и „Зигфрид”, разказана с много страст и вдъхновение, по вагнеровски. Тръгвайки от древния скандинавски епос, от познанието на северногерманските предхристиянски митове и легенди, Вагнер, като талантлив поет и драматург, написва тетралогията – израз на неговата философия, на изстраданото бунтарство, на житейския му опит и трагична представа за бъдещето на своето общество. „Валкюра” е най-драматичната от четирите опери, многопланово разгърната и разтърсваща с емоционалните си кулминации, като любовната пролетна сцена на Зигмунд и Зиглинде, трагично-героичния диалог на Зигмунд и Брюнхилде, прощаването на Вотан с Брюнхилде и др. Всъщност, доминират четири образа – Зигмунд и Зиглинде, Вотан и Брюнхилде. Опасани в цяла мрежа от противоречия, сблъсъци, апотеозно любовно или мисловно единение, действието се разгръща около тях. Това е изразено чрез забележителни в мелодичния си изказ форми, които наричаме лайтмотиви, изграждащи комплицирана звукова среда, в която особено значение има вокалът, пеенето. Интересни са не само идеите на операта – за греха, унижението, свободата (дума, която се среща толкова често в текста), за непобедимостта на любовта и за непокорството спрямо божествената воля, за страха и силата на властта и на волята. В музикален план интересни са методиката и средствата, с които идеите са пресъздадени в драмата, респективно разкриващи се и отразяващи се в съответните образи на човеци и богове. Именно реализацията им в една гениална партитура е превърнала Вагнер в лидер на новото и създател на модерната музикална драма. В центъра на „Валкюра” е всевластният бог Вотан, комуто никак не са чужди колебания, страхове, психологически битки. Вотан, разкъсван от стремежа към всемогъщество, попаднал под отровната магия на пръстена на нибелунга, стремящ се да спаси Валхала и боговете, но осъзнаващ, че вече може само да продължи техния живот. Затова историята, която Вагнер разказва/представя музикално-драматургично, е рефлексия от неговите постъпки и от характера му. Всъщност, композиторът вече прелиминира разрухата на царството на боговете, съобщавайки за детето на Алберих нибелунга, което е рожба, непознаваща любовта и еманация на омразата. Проклятието на Алберих започва да се сбъдва и Зигфрид няма да успее да донесе любовта, в която е спасението на света.
За реализацията на „Валкюра” в Софийската опера
Старите интерпретации на Вагнер (например знаковата на Патрис Шеро) принципно се подчиняват на символиката, заложена в текста на Вагнер, докато напоследък има стремеж към повече изобразителност и актьорска игра. Което помага на една не-вагнерианска публика да съучаства в този дълъг разказ. Днес той би бил много трудно поносим за динамиката и реактивността на съвременния човек, ако не беше изключително красивата и емоционална музика на композитора и ако не помагаха режисьорите, художниците и съвременната сценична техника и мултимедия. Това, което отдавна вече се случва с бароковата опера, навлезе и във Вагнеровата драма. Очевидно музиката не може да покрие потока на разказа, който, без помощта на внушителна визуална част и на режисьорско-актьорската инвенция, не може да поддържа активността на публиката.
Пламен Карталов все по-уверено встъпва във Вагнеровия храм, воден не само от амбицията да осъществи цикъла на българска сцена, но и от своя неуморен, търсещ дух. Режисьор с вече голям опит, той търси визуалната разработка на епоса и драмата в тяхната мащабност и единство. Поредицата визиони ни подсказва (в игра и в декор) случки от миналото, от „Рейнско злато”, за които се споменава в момента, или желания и видения на героите в протичането на лайтмотивния наратив, което споява етапите на действието и частите на цикъла. Като познавам стила му на работа с актьорите и от това, което гледаме, е видно колко много е работено с певците, как многостранно са шлифовани образите – в жест, движение, походка, нюанси в поведение. И цялостното изграждане на образите в тяхната индивидуалност, и взаимоотношенията им, които са изразени още и в режисьорската геометрия, разработена много прецизно и без залитане в оригинални, но музикално неоправдани мизансцени. Своя прочит на „Валкюра” Пламен Карталов е извел и организирал съобразно текста и музиката на Вагнер. Успех за режисьора са трудните и психологически наситени сцени на Зигмунд и Зиглинде, на Вотан и Брюнхилде, (сблъсъка и прощаването), на Фрика и Вотан. И не само това. Очевидно Карталов чувства близки идеите и музиката на Вагнер. Да поставяш „Пръстена” си е невероятно приключение в един невероятен свят, колкото фантастичен, толкова актуален и до днес, когато златото, властолюбието и омразата не са победени от любовта и братството. Колективната работа с художника Николай Панайотов е родила интересни похвати и решения, обуславящи конструктивизма на сценографията. Художникът, който е неизкушен в оперното дело (с „Пръстена” прави своя дебют в тази сфера), във „Валкюра” навлиза по-дълбоко в стилистиката на Вагнер и, вплитайки в работата си разнообразни елементи – митични символи, знаци, цветове, абстракции, конструкции, воден и от собствената си творческа фантазия, постига единството им, следвайки стриктно динамиката, развитието и постройката на музикалната партитура. Налагат се характерните (въобще за стила на Панайотов) конуси, които са емблематични за цялостната визуално-интерпретаторска концепция. Важно и драматургически въздействено е не само съчетанието на техника, пластика, особени, леки, но гъвкави и с възможности за разнообразно оцветяване от светлината и прожекциите материи и детайли на костюмите, но и цялостното цветово решение, в което преобладават бяло, сребристо и червено. Комбинацията им, както и мултимедийните елементи, създават у зрителя усещане за вечността на мита и на космоса, за силата на човешките чувства и дух. Особена е кулминационната сцена с валкюрите, решена много ефектно. Тяхната дива песен и езда – на белите конуси, издигащи се на значителна височина от пода на сцената, управлявани умело от балетни артисти – тяхната волност и първичност, това е фонът, на който се откроява Брюнхилде с нейната интелигентност, бързи реакции, благородство, обич към изтерзания баща и смелост да се противопостави на волята му.
Оркестърът на операта винаги е като „друг” в ръцете на Павел Балев. И нека някой се опита да оспори факта, че оркестърът свири така, както иска от него (според капацитета си!) диригентът. Целия си потенциал музикантите вложиха и разкриха – без умора или явни фалове. Монолитен, но пластичен звук в щрайха, отлични сола – на духовите инструменти и особено на медната група, запомнящи се с красивото си, меко и организирано звучене. При Павел Балев контактът сцена-оркестър се реализираше точно, прецизно и вдъхновено, без видимо наложен диктат от пулта. А това означава много солидна подготовка, особено при този Вагнер; един сложен и дълъг трудов цикъл.
Впрочем, работата с диригента в операта определям/разпределям в три нива на следното трио от изпълнители: първото е певец – корепетитор – диригент, второто – певец – оркестър – диригент и последното и най-високото – певец на сцена с декор, костюм – оркестър – диригент. Постиженията на „Валкюра” са високи именно защото тези етажи са изкачени внимателно, последователно и е работено задълбочено; оглеждани и утвърдени от диригента са темпата, динамиките, изискванията на авторовия специфичен стил. Всичко е градено съобразно партитурата с нейната сложна мелодико-хармонична фактура и съобразно текста, в чиято тежка смислова натовареност и метафоричност певците очевидно са навлезли, нещо повече – веднъж осъзнали идеите и поетиката, те постигат и изказват убедително внушенията на произведението.
Тук искам да кажа думи на признание за приноса и на г-н Рихард Тримборн, който, няма съмнение, много е допринесъл в това направление. Също и за отношението на българските певци към немската логика на синтаксиса, на постройката на фразата, за постигнатите акцентиране, произношение, артикулация и съотношение на вокали и силаби. Нещо, което у нас не се учи и практикува, освен в случаи като този – постановка на немска опера, на немски език. А музикантите знаят какво е да изпълняваш Вагнер, чиято драма се развива в оркестъра, докато пеещото слово допълва събитията, поднася подробностите, стимулира емоционалното възприятие, заложено в звуковия инструментален масив. Сложна партитура, изискваща не само сръчност, можене, но и специфичен талант. Не случайно дори и прочути диригенти не дръзват да дирижират „Пръстена”. Но пък цяло щастие е връзката на операта с Павел Балев (българин, възпитаник на нашата Музикална академия, работещ от много години в Германия), без когото едва ли би се получил Вагнеровият „Пръстен”, достоен (в това, което видяхме) както за нашата оперна история, така и за самия автор. Което си е голям късмет при очевидната и тежка криза на диригенти у нас, което е отделна и голяма тема.
Доскоро един от първенците на Музикалния театър -Николай Петров , от миналия сезон прави Вотан – роля, епохална за певец. Опитен в сценичния изказ, той я реализира вдъхновено, с много страст и артистична свобода, знак, че е преодолял многобройните й проблеми. Само на моменти имах усещането за преекспониране, което може да се отдаде и на премиерната треска. И все пак, искаше ми се във Вотан да има малко повече благородство – и в звука, и в цветовете на гласа, особено в моментите на нежност спрямо най-любимото му дете – Брюнхилде. Фрика на Румяна Петрова също е голямо постижение за певицата. Нейната ярост и съдбовна намеса бяха внушително изразени и вписани в действието. Мариана Цветкова е истинска Вагнерова певица и естествено нейната Брюнхилде е запомняща се с постигнатите контрасти и дързост на поведение, които правят неповторим образа на Вагнеровата фантазия. Увереност, мащабно гласово внушение и музикалност бяха характерни за изпълнението й. Цветана Бандаловска, особено след Саломе на Рихард Щраус, се развива великолепно и комплексно. Певицата впечатлява с присъствието си – вокално и актьорски широко и многопластово разгърнато. Тя не само е вникнала дълбоко в образа на Зиглинде, но постига онова деликатно равновесие на възторжена емоционалност, страстност и отчаяние, без да им бъде изцяло подвластна, което би довело до истеричност на героинята. Мартин Илиев също е внушителен и красив Зигмунд, здрав, издръжлив тенор с подчертано разбиране/усещане за Вагнеровия героичен стил. Много ми хареса и Ангел Христов като Хундинг, съумяващ да изрази с обемния си бас първичността, силата и яростта на своя герой. Възхитителни са и осемте валкюри: Милена Гюрова, Ирина Жекова, Любов Методиева, Добринка Райчева, Мариела Александрова, Цвета Сарамбелиева, Маргарита Дамянова и Благовеста Мекки-Цветкова, чиято младост и енергия, излъчващи се от пеенето им, предизвикаха спонтанните аплаузи на публиката. В тази толкова голяма и тежка постановка имат своя принос не само видимите изпълнители, които са на сцената, но и всички „невидими” сътрудници на режисьора и художника, без които нямаше да се получи това незабравимо преживяване – „Валкюра” в Софийската опера. И, без да изпадам в патетичност, искам да подчертая постигнатото единство, цялостност на спектакъла, професионализма, ентусиазма и посветеността на целия огромен екип. Залог за успеха на реализацията.
Боянка Арнаудова