Вагнер като наркотик
от Ивелина Ватова на май 6, 2011
май 2010 – Вагнер „Рейнско злато”, премиера в Националния театър за опера и балет, София;
декември 2010 – Първи фен- клуб на Вагнер в Израел „Ако продължаваме да игнорираме всички музиканти- антисемити, няма да има кого да слушаме. – заяви председателят му Йонатан Ливни. „Следвоенният бойкот включваше всичко немско, а сега пътищата в Израел са пълни с мерцедеси и фолксвагени. Да се бойкотира Вагнер няма смисъл, ние сме длъжни да слушаме неговата прекрасна музика.“;
април, 2011 – Вагнер „Валкюра”, премиера, София.
На първата премиера бях любопитна – тя продължи около два и половина-три часа. Този април ходих на два от спектаклите – първия и последния. Общо 10 часа нонстоп общуване с Вагнер, валкюрите и бог Вотан. Между 14 и 30 април сякаш ми бяха дали твърде силен наркотик. Действаше хем обезболяващо, хем отдалечаващо от заобикалящата ме среда, хем прочистващо съзнанието ми. Горда съм със себе си Самият Вагнер ми обясни това състояние: „Само силни хора познават любовта, само любовта се докосва до красотата, само красотата създава изкуството…. Единствено любовта на силния към силния е любов, защото тя е свободно отдаване на този, който не желае да принуждава.”
„Развитие и промяна обича този, който живее. Тази игра не мога да изоставя!”
Това е философията на младия бог Вотан, който иска и се стреми към прогреса, дири новия ред, и господството на закона, опитва се да преобразява света, отрича ограничеността. Тя обаче е от вчера, от „Рейнско злато”. Проклятието не виси над него като дамоклев меч. Днес, във „Валкюра” Вотан е съвършено друг – непоследователен, без съвест и воля, силно привързан към любимата си дъщеря, Брюнхилде, но и без милост към нея. В края на операта прощалната му ария е обявена за „космическа люлчина песен”. А баща и дъщеря са превърнати в трагични фигури. Със звуци и тонове Вагнер рисува вибрациите на промяната: Бог – полубог – човек.
Първо прочистване на ума:
И боговете не са безгрешни!
Сюжетът на бързи обороти:
Близнаците Зигмунд и Зиглинде са деца на върховния бог Вотан и смъртна жена. Срещата на брата и сестрата е божествено предначертана, но и обречена. Любовта им е страстна. Вотан се раздира от тревоги. В съзнанието му изплуват картини от историята на нибелунга Алберих, който е отхвърлил любовта, откраднал златото от рейнските дъщери и си е направил пръстен; после самият бог го е откраднал от Алберих, но не го е върнал, а го използвал, за да плати на великаните за построяването на Валхала – Царството на убитите. Надявал се от сина си Зигмунд да създаде свободно същество, което да възстанови пръстена. Страхува се от проклятието на Алберих, тъй като сам е престъпил господството на закона, което сам е наложил. Нарушавайки волята на съдбата и обричайки Зигмунд на смърт, Вотан ускорява гибелта и на земята. Богът е отчаян. На глас пред любимата си дъщеря Брюнхилде, една от валкюрите – девици-воини, които трябва да пазят царството му от враговете, да помагат на воините в битките и да пренасят във Валхала душите на загиналите герои, той разкрива изпепеляващото душата му терзание – щом любовните радости започнали да му поомръзват, пожелал властта и се втурнал безскрупулно да я преследва.Приказна митична нереалност се къпе в светлина и музика: Зиглинде иска да умре, но когато валкюрата й казва, че носи в утробата си сина на мъртвия вече Зигмунд, за когото Съдбата е отредила ролята на най-благороден на света, тя моли за закрила. Накрая самата Брюнхилде моли огън да я обгради, тъй че само истински герой да я намери. Вотан се съгласява и се сбогува с дъщеря си.
Второ прочистване на ума:
И боговете крадат като простосмъртните, а после страдат като тях!!!
„Приготви се, татко, за страшна буря!” Предупреждава баща си Брюнхилде. Природата сама разцепва космичната хармония на вечността, съвършенството и безграничността. Кръгът, символ на Пръстена от „Рейнско злато”, във „Валкюра” се разполовява. Съдбата и Смъртта са двете му равни половини. Едната е задушаваща висока Порта с нейните потайности, през която като под съдбовен Покров преминават всички. Драматургичната полифония се завърта около символа на Пътя, който сякаш с непобедим меч прорязва по диагонал сценичното пространство. Той е и линията на живота. Пътят идва от миналото вчера, преминава през днешното сега и поема към бъдещото утре. Проклятието на Златото и Властта действа: грабежи, породени от алчност и стремеж за привилегии, ненаситна жажда за мощ и власт, убийствена свада, идеалът на Бога за всемирна хармония е изцапан с кръв. Валхала не ще се въздигне, а той не ще управлява света от него. В стремежа си да поправи греха и да върне откраднатото, Вотан става роб на самия себе си. Постепенно сам се превръща в алегория на Злото. Обречеността е облечена в скъпи одежди, яхнала хвъркати коне!
Трето прочистване на ума:
Нищо човешко не е чуждо на боговете! А може би точно обратно – всичко лошо човеците са взели от боговете?!
„Опера и драма” – тоталното произведение на изкуството. За това мечтае сам Вагнер и в прочутото си есе бленува за съвършено единение между поезия, изобразително изкуство, музика, танц, обединени от драматургията на „музикалната драма“. Постига го в монументалния си оперен цикъл „Пръстенът на нибелунга”. Приживе Вагнер бил известен не само като музикант и композитор, но и като философ и естет, в публичните среди и сред хората на изкуството му се носела славата на бунтар. И все пак цели поколения го издигат в култ: Рихард Щраус и Едуард Елгар, Шарл Бодлер и Пол Верлен, Маларме, Густав Климт, Ван Гог и Пол Гоген.
Какво го превръща в идол за другите? Според Томас Ман, това е сливането на психологията и митът в творчеството му. С непозната дотогава сила Вагнер превръща музиката в инструмент за алюзии, вглъбявания, позовавания, мъдро и напевно разказва за началото на света, за края на света с езика на „имало едно време“ … Според Пламен Карталов, директор на Софийската опера и балет, режисьор и продуцент на проекта, Вагнеровата тетралогия „е политическа сага за разрушението на човешкото общество … От свободния свят на всемирната хармония в природата се ражда злият дух на разрухата, завистта, насилието и алчността за власт. Вагнеровите герои могат да са между нас, да са, за съжаление, наши съвременници, да са напъхани в нашето общество и в класови борби, познати ни толкова добре.“ Целта на българския маестро е да опровергае предразсъдъка, че музиката на германеца Рихард Вагнер е само за немски певци. Според него всеки добър белкантов певец – а българските оперни гласове са именно такива, – може да пее Вагнер.
И още нещо: първата изпълнителка на Брюнхилде на италианска сцена след войната е българка. Елена Николай.
Нима си мислехте, че операта е нещо скучно?