в.“Култура“ – Брой 24 (2686), 22 юни 2012
Събитие в Софийската опера
„Зигфрид” от Рихард Вагнер, диригент – Павел Балев, режисьор – Пламен Карталов, художник – Николай Панайотов, музикална подготовка – Рихард Тримборн
И „Зигфрид” заживя на сцената на Националната опера. Още една мечта се реализира. Благодарение на талантливия и амбициозен екип, който трета година работи над цикъла „Пръстенът на нибелунга”.
Вагнер е увлечен по лъчезарния и неуязвим Зигфрид от немските народни легенди още в началото на 40-те години на XIX век. Тогава започва да изучава посланията, образите и същността на скандинавските и северногерманските митове. Различни елементи и идеи от тях по-късно ще свърже/подреди около Зигфрид, който, впрочем, има аналог и в нордическите митове. Десетилетия композиторът „живее” със Зигфрид; той е неговият лелеян млад герой, изпълнен с ведрост, волност и романтичен устрем, носител на новия немски дух. Погромът на Дрезденската революция, промените в живота на твореца спъват реализацията на замисъла – създаването на опера за Зигфрид. Но пък именно в годините на изгнание в Швейцария възниква идеята за новото произведение – монументален опус, чийто фундамент е животът и подвигът на Зигфрид, но с прибавени истории и послания. В тетралогията „Пръстенът на нибелунга” участват и неговите родители – Зигмунд и Зиглинде („Валкюра”), разказани са битката със Змея – Великана Фафнер, влюбването му в Брюнхилде („Зигфрид”), предателството и смъртта („Залезът на боговете”), животът на гномите-нибелунги, на боговете от Валхала, проклятието на Алберих и разрушителната власт на златото на Рейн. Работата на Вагнер над четирите драми, публикувани от него още през 1853 г. като пиеси, и тяхната музика продължава десетилетия. Като литературни творби, те предизвикали оживени и предимно подигравателни коментари и в пресата, и сред немските литературни среди – най-вече заради факта, че авторът е музикант. Но пък именно композиторът и капелмайсторът Вагнер пробужда интерес и към Песен за нибелунгите от времето на германското рицарство, и популяризира нордическите Еди (поетичната, записана в XIII век, и новата, прозаичната Еда), събрали в едно митове и легенди на европейския Север.
Замисълът на Рихард Вагнер е грандиозен: да сътвори мащабно сценично представление в четири части, което е моделът на нов тип музикално-сценично изкуство. Съвсем различен от италианския и френския и много далеч от шаблоните на немския театър от епохата. Нещо повече – както сам описва и в трактатите си, и в посланията си до обществото, което се създава в Мюнхен, за да подкрепи проекта му, авторът пледира и за нов вид театрална сграда, респективно – нов тип изпълнители. Затова предпочита, благодарение неизменната подкрепа на Лудвиг Втори Баварски, малкото живописно селце Байройт близо до Мюнхен. Признава, че именно така си е представял мястото, в което ще стават празниците, в което истински ще живее неговото изкуство. Далеч от конвенционалните театрални тържества, в по гръцки семпла зала, построена амфитеатрално, със скрит оркестър, за да не се разсейва зрителят. И с отлични драматични певци – героични тенори и спинтово-драматични гласове, които трябва да звучат ярко, запомнящо се и да изработват дикцията си (задължително е текстът да се разбира, чува). За разлика от италианските, немските изпълнители на оперите му не трябва да вокализират и украсяват партиите, а чрез гласа, който е органично вплетен в оркестровата тъкан, да изразяват смисъла на текста и случващото се, за да може публиката да следи повествованието, а не да се наслаждава само на красиво пеене. Именно поради това Вагнер е изисквал, докато се подготвят и участват в неговите опери, певците да нямат други ангажименти.
Тетралогията е мислена като фестивал, празник за истински обичащите изкуството, за приятели и съмишленици. Тържествата се откриват с пролог – „Рейнско злато”, в първата вечер, а главните спектакли, в които спираловидно се изгражда историята на боговете и Зигфрид, са в следващите три дни. Диалозите между героите формират драматургията и философията на произведението, изпълнено с романтика, възторг от природата и любовта и постоянните сблъсъци на невинността, чистотата и естествеността на човешката душа с порочността, алчността, властолюбието и гордостта. Над всичко тегне проклятието на Алберих.
Постановъчният екип
„Зигфрид” е разчетена от постановчиците като увлекателна легенда, в която има разнообразие от събития, ситуации, конфликти. Режисьорът Пламен Карталов, овладял стила и подсмислите на действието, разгръща фантазията си – изработил е в детайли движенията и поведението на действащите лица, техните психологически характеристики и виртуозно обиграва задължителните сценични атрибути (изковаването на меча, Змея и т.н.). Така Карталов постига динамика и многообразие от състояния и действия, заложени в текста. Силно впечатление прави органичността на сцена и оркестър, впрочем, това е голямото постижение на постановката. Същевременно продължава и линията на вплитане и препратки (като видения) към предишни събития, похват, с който режисьорът помага на публиката да разбира/свързва настояще и минало в разказа. Дължините (всяко действие трае около час и половина!) на операта са превъзмогнати благодарение на изобретателността и на режисьорската, и на сценографската концепция.
Текстът и музиката на „Зигфрид” са разчетени подробно; прониквайки във вътрешния им смисъл, в идеите и поуките, диригент, режисьор и художник градят динамичен, наситен с енергия и запомнящи се взаимоотношения спектакъл. Всичко е мотивирано, обусловено от текста и музиката. Все нещо се случва и то прави дългите диалози, от които е съставена операта, онагледени и с внесена кинематографична експресия. Има и драматизъм, и чувственост, и трепетна лирика в това музикално-сценично повествование. Талантливо разгърнатото екипно мислене се реализира във високата степен на въздействие и възприемане на случващото се в залата. Художникът Николай Панайотов поддържа единството на сценичния си замисъл (от първата постановка насам), но прибавя и нови елементи – в декор, костюми, осветление и мултимедийни ефекти. Особено във второто действие, което се запомня с пъстротата, придаваща свежест и колорит на епичния разказ.
Диригентът Павел Балев, с таланта и опитността си, увлича оркестъра на операта и заедно, в единомислие, постигат блясъка и многобагрието на партитурата. Балев е интерпретатор от висок клас и фин музикант, при когото има щастлива хармония между интуиция и интелект. Поставяйки ясни изисквания и цели пред оркестъра, той постига неспирно течащото действие, гради логично и без маниерност образи и драматургия. Неговият „Зигфрид” бе изтъкан от мощ, сила, енергия, съчетани с деликатност, нежност и елегантност. Оркестърът звучи пластично и красиво нюансирано в динамики и темпа. Ансамбъл – споен, заслушан в това, което свири и което се пее, реагиращ адекватно и – мисля – свирещ с удоволствие. Искам да изтъкна и солистите-инструменталисти, особено валдхорната във второ действие. Прочутата горска сцена с нейната тайнствена прелест прозвуча великолепно. Богатството от тембри, алтерации, ладово-хармонични ефекти бе изведено с индивидуалност и естетическа мярка. Релефът от лайтмотиви плавно скулптира формата на творбата, трудна именно заради еднообразието от дуети и малко действащи лица. Съпоставката на полифонична равнопоставеност на гласовете в оркестъра с откроените мотиви във вокалните партии е базисен градивен елемент в интерпретацията на Балев, който майсторски допира/свързва певческата с инструменталната част.
Певците
Най-първо: изпитах отново радост от факта, че българи пеят Вагнер. Години наред в Софийската опера се считаше, че неговият „Пръстен…” е непосилен за нашите певци. Парадоксално, но е факт, че българи го пееха из Германия, че и в Байройт. Очевидно нямаше воля, желание и мотивировка. Но, ето че се случва тук, сега. При това, „Пръстенът…” се поставя само с български състав, което е голям успех. Защото за спектаклите в Байройт се събират певци от целия свят. Представлението от 25 май т.г. считам за триумф за нашето оперно-изпълнителско изкуство – преди всичко това се отнася, с малки изключения, за състава, който гледах тогава, но не и за следващото (27 май) изпълнение. Което нямаше компактността и интерпретационните сполуки, въздействието на спектакъла от 25 май. В който отново се възхитих на Мартин Цонев, забележителен Вотан! Великолепно воден красив бас, изразяващ се майсторски в големите си сложни беседи с Миме, Зигфрид, Алберих и Ерда. В своите четири фундаментални сцени Цонев бе внушителен – в глас, игра и фигура. Изгради ги с богато отсенени емоции и настроения, показвайки комплексно характера на Вотан – благородство, сарказъм, самочувствие, но и безпомощност, отчаяние; имаше и сардонически смях, и трагедийни вопли. В същата партия Николай Петров, за когото Вотан е несъмнен връх в личната му кариера, остана встрани от същината на образа и не съумя да изрази музикално-гласово ярките контрасти, тоест, психиката на героя си. В сравнение с изявата си във „Валкюра”, тук Петров беше еднопланов, което не можа да се прикрие от старателното изпълнение на поставените актьорски задачи. Напротив, на места това отклоняваше вниманието от текста и музиката.
Мартин Илиев бе Зигфрид, достоен за всеки голям оперен театър. Глас на Вагнеров тенор, мощен във височини, но пълнозвучен и блестящ в центъра, където най-вече се движи партията. И с физика, отговаряща на представите за неуязвимия, безстрашния Зигфрид. Илиев излъчваше ведрост и светлина като героя си, играеше с една завидна свобода. Странен е изборът на Костадин Андреев за Зигфрид. Певец с глас за белканто, с характерно звукопроизвеждане/звучене (гърлено, което пък създава неяснота и разпръснатост на тона), преекспонирано емоционален, което е подходящо за репертоара, в който Андреев е в силата си. Разбира се, както винаги, той бе уверен и отлично подготвен, пя и игра със сърце, но това изобщо не е Зигфрид – особено като глас и излъчване. Повече от век насам моделът за образа е установен! А и по-горе споменах за едно от най-важните изисквания на композитора относно изпълнителите на партиите в тетралогията. Основен театрален постулат е подборът на подходящи и отговарящи на образите и характера им певци. Факт, обуславящ успеха на възпроизвеждането/интерпретирането на творбата.
Откритие са баритоните Красимир Динев и Пламен Папазиков – Миме, които наситиха с енергия и страст сложната си роля. И двамата по своему разкриха притворството и злостта на образа – контрапункт на Зигфрид. Техните многобройни и трудни сценични задачи изискват не само гласова, но и физическа издръжливост. И те ги демонстрираха. Имаше и моменти, в които Динев бе малко неуверен, докато Папазиков бе по-агресивният, с повече самочувствие. Алберих на Бисер Георгиев (и в „Рейнско злато” бе забележителен!) е динамичен, подвижен, отмъстителен, очакващ краха на Валхала. Като голям артист, Бисер Георгиев пресъздаде – с пълнозвучния си изразителен глас и органично сценично поведение, злия гений на Алберих, чието проклятие тегне над боговете и златото. Мариана Цветкова бе очаквана истинска Брюнхилде с красивите дълги фрази, с впечатляващия обем на емисията, с емоционалност и стилова култура. С Баясгалан Дашням всъщата роля зазвуча забележителният Вагнеров химн на любовта, чийто аналог е в „Тристан и Изолда”. Отлична певица, работеща неуморно и с отдаденост в операта, за която Брюнхилде несъмнено е връх в изпълнителската й кариера. Ангел Христов и Петър Бучков като Змея – Фафнер звучаха отлично, както Диана Генова и Румяна Петрова като Ерда. Но Антония Иванова, може би притеснена от задължението да пее в движение на метри от пода на сцената, не можа да постигне ефекта – в пеене и присъствие на Птичето – една изящна Вагнерова метафора. Докато Милена Гюрова бе прекрасна – летяща и пееща в своя приказен образ.
„Зигфрид” несъмнено е вълнуващо събитие – с целостта на реализацията, резултат на талантлива екипност, с въздействието на прекрасната и поучителна приказка, разказана от Вагнер гениално в музика и пеене. И голямо художествено постижение за Софийската опера, която, въпреки кризата и прочие икономически препятствия, отново показа, че с ясни цели, амбиция, гъвкавост и преди всичко – с талант, воля и отдаденост се гради национална култура.
Боянка Арнаудова
25.05.2012 / 18:51-БНТ
Премиера на операта „Зигфрид“
Софийската опера отново е във вихъра на предизвикателството Вагнер. И този сезон най-чаканата премиера в афиша на театъра е операта „Зигфрид“ от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“.
Ако „Пръстенът на Нибелунга“ е творбата на живота на Рихард Вагнер, то операта Зигфрид е камъкът, върху който се гради целият музикален цикъл. Концепцията за тетралогията вълнува своя създател цели 30 години.
Първоначално Зигфрид обсебва въображението на Вагнер до толкова, че той решава да му посвети една голяма, драматична опера. После обаче планът се променя и композиторът се заема да обясни всички събития предхождащи появата на героя. Ражда се „Пръстенът на Нибелунга“.
Пламен Карталов: Заглавията са великански – това са четири големи заглавия и в същото време звучи една интимна камерна музика. Така че това не е суперпродукция или мегапродукция. Това е продукция на човешката душа.
Мащабната твобра на Вагнер изисква консултацията на истински познавач. И Софийската опера намира най-добрия помощник в лицето на Рихард Тримборн. Той е безценен съветник на световните театри посегнали към партитурата на „Пръстена“.
Рихард Тримборн: Моята голяма изненада беше колко добре пеят българските артисти и то на такъв труден език като немския. Всяка една от тези опери се състои от 100 хиляди думи. Да ги запомниш и да ги изпълниш иска голям талант.
В превод от немски Зигфрид означава „Онзи, който не познава страх“. И смелостта на изпее за първи път тази роля у нас се пада на Костадин Андреев.
Костадин Андреев: Зигфрид е най-тежката роля, която съм пял в живота си. Аз винаги съм пял тежки роли, но тази е безумно тежка, защото от четири часа чиста музика Зигфрид минимум три часа е на сцената и през това време играе, пее – един океан от ноти. Геройство е от край до край да изпееш тези ноти.
Любителите на „Властелинът на пръстена“ може би ще се изненадат, че Вагнер го е написал много преди Толкин. Самият писател категорично отрича да е изследвал в детайли оперите от цикъла за Пръстена. И все пак творбите доста си приличат. Джуджета, богове, герои и великани населяват четирите опери на Вагнер. А да не забравяме и борбата за пръстена, който дава власт над света на онзи, който го притежава.