София
Зигфрид
22 май
На 199-я рожден ден на Рихард Вагнер „Пръстенът на Нибелунгите” стартира по финалната права със „Зигфрид” при първоначално неблагоприятни обстоятелства – в ранните часове земята се разтресе силно; за щастие не пострадаха нито хората, нито кулисите.
Пламен Карталов, директор на Операта и режисьор е ангажирал за тази първа продукция на „Пръстена” в България без изключение само български певици и певци и то в два до три състава.
Всички участници безизключение през вечерта на премиерата се отличиха с голяма заслуга – да предадат непредубедено и по почти напълно нов начин произведението на Вагнер на една отначало изчакваща, но очевидно любознателна публика. Така претенцията на Софийската опера да създаде едно продуктивно художествено събитие, което вълнува и трогва, бе изпълнена впечатляващо!
Събитието започна с визуализирането на случките между Валкюра и Зигфрид сред вечно присъстващия още в „Рейнско злато” и „Валкюра” пръстен, който, разделен на две половини в косо положение или като път, придаваше на действието смисъл извън времето. Зиглинде нахлува в обиталището на Миме през едната половина на пръстена, носейки в утробата си незаконния потомък на Вотан, от „Валкюра”, ражда Зигфрид и умира. По-късно тя ще се появява многократно със Зигмунд. Това е чисто онагледяване, но помага на разбирането. Сценографията – дело на Николай Панайотов – въздейства по-вглъбяващо и по-малко комиксно отколкото в първите две части: Зигфрид кове, а Миме готви, след като Вотан преди това е надул земното кълбо и е играл с него баскетбол– най-рисковото указание на режисурата.
Оркестърът на Софийската опера подходи към творбата много концентрирано и мотивирано под ръководството на Павел Балев. Вагнер в първичен вид – тук струнните трептят, с умела и прецизна лекота се бръмчи и шуми, песента на изковаването отеква със звънтяща яснота, потискащият задух от пещерата на Фафнер придобива пластичност чрез по-гъвкавата заплаха на проклятието, изразена от духовите инструменти. А третото действие на вече явно късния Вагнер стига до завладяваща кулминация в извивките и височините между лумването на огъня и скалата на Брюнхилде. Впечатляващо бе това, че Балев изглежда си избираше всеки път пасажи, в които форсираше, почти атакуваше, за да отпусне след това звука в един концентриран ход на свирене.
Като Зигфрид Костадин Андреев разполага с мощен резервоар от сили. След като представи песента на изковаването без да се въздържа, по екзалтиран начин, блестящо и с излъчваща сила младежка дързост, той продължи безгрижно по този път, естествено и без отклонения до края в „смеещата се смърт”, сякаш това е най-простото нещо на света. Миме на Пламен Папазиков по нищо не изоставаше: С малко по-светъл тембър на гласа той изпълни майсторски и изключително убедително трудните – особено за певец, чиито матерен език не е немския – акценти, фрази и декламации, демонстрирайки очевидно висока музикална чувствителност спрямо емоциите и напрегнатите моменти. Бисер Георгиев продължи своя Алберих в богато на нюанси и по дяволски яростно акцентиране на „р”-то.
Николай Петров обаче не оказа оптимален в ролята на Странника, което се дължи отчасти и на особените предизвикателства на немския текст. И все пак на някои места той убеждаваше напълно с мощна интонация и голяма вокална издръжливост.
За окончателното признаване на подбора на изпълнителите, успял да събере един необичаен, но от висока класа певчески състав, допринася накрая и Брюнхилда на Мариана Цветкова. Нейният сигурно и гъвкаво воден сопран блестящо се вмества в пробуждащото се звездно небе. С омайващо мек тембър тя изпя „Ewig war ich” и грандиозно се издигна в мощно диференцираните височини на финалния дует.
С интерес очакваме завършека на този „Пръстен” за двестагодишнината от рождението на Вагнер.
Себастиан Барнщорф
DAS OPERNGLAS 7-8/2012