Превод от италиански език
L’OPERA – СОФИЯ
Манга боговете, които младите хора харесват
От Андреа Мерли
София: В Националния театър за опера и балет приключи неустрашимият български „Пръстен“, „Залезът“ имаше голям успех сред много внимателната и завладяна от Вагнер публика, състояща се предимно от млади хора на възраст под 30 години
Затваря се кръгът, т.е. Пръстенът на нибелунга – известната и изискваща много усилия тетралогия на Вагнер, създадената „у дома“ постановка – дело на творческите комплекси на Националния театър за опера и балет в София. С риск да се повторя, ще кажа, че всеки път се изненадвам – България, страната със седем милиона жители, която е в пълен устрем към развитие дори във време на криза, а също и с участието на много италианци, представляващи все още основен търговски партньор, притежава истинска мина от гласове – това е нещо, което виждаме и слушаме ежедневно, достатъчно е да хвърлим поглед към международните афиши.
Но онова, което отличава Директора на Театъра, режисьора Пламен Карталов, и целия му оперативен екип, е ентусиазмът. Желанието да се работи, като се посрещат предизвикателства и се преодоляват трудности, изглеждащи непреодолими на хартия, с увереността на онзи, който знае, че неговите действия са добри и правилни. Така че, преди да навляза в по-задълбочена критична оценка, му свалям шапка за това, че е успял да създаде практически от нищото оркестър за музиката на Вагнер, пестеливо закупувайки постепенно липсващите инструменти за попълване на оркестъра, подновявайки онези, които са с малки възможности или са остарели, с помощта на диригенти, редували се през годините (а те са почти пет) да подготвят и постигат резултати, които на първо време са изглеждали немислими.
Несъмнена похвала за специалистите, сценичните работници, авторите на костюмите, гримьорите, фризьорите и всички други, включително балетния състав, „оживяващ“ с появата си режисьорската работа, предлагайки „сценични работници“ – в известна степен по подобие на японския театър кабуки. Всъщност тази тетралогия притежава своята оригиналност, тъй като е създадена в стил Манга, считан с пълно право изкуство в стил рисувани филми, комикси и изобщо графика. Това е една блестяща, цветна и смела идея на радващия се на голяма известност в България артист, художник Николай Панайотов, който се осмели да направи възможно доближаването на богове, полубогове и хора от северния народ до стила, който допада преди всичко младите хора.
Една основна, но много обширна сцена, състояща се от голям пръстен, който се разделя, огъва се и се върти, като в него се включват различни елементи: например обърнати конуси, които в зависимост от начина на позиционирането си представляват Валхала или бързите коне на валкириите; нещо като гигантски „бадем“, представляващ подземния свят на Ерда и органа на плодовитостта, или по скоро ложето на Брунхилда или кораба на Зигфрид по Рейн. А и костюмите са фантастични и сюрреални. Това е резултатът от изключителната работа на Музикалния консултант (драматург и още как!) Рихард Тримборн, който излезе на сцената, за да бъде част от триумфа, който заслужи със старателната и грижлива подготовка на артистите, с която успя да гарантира отличното звучене на архаичния език на Вагнер. Артисти, които несъмнено заслужават колективни аплодисменти, както и хорът, който под ръководството на Виолета Димитрова се изяви в Götterdämerung.
В заключение, става дума за един абсолютно разбираем Вагнер, прецизно изяснен в субтитри без необходимостта от драматургично наслагване, изискващо предварително психолого-социологично проучване. Един Пръстен, който ни спестява прекалено използваните конфликти между буржоазия и пролетариат, националфашисти и партизани, планетата на маймуните или танцуващите огромни насекоми, шлифери и тренчкоти, „нихилистичен“ минимализъм и транспониране на тридесетте, четиридесетте, петдесетте или шестдесетте години на миналия век. Най-накрая легендата се съчетава с приключението и приказката. Присъства също така и силна доза ирония, фина остра критика за някои несъответствия, представяни понякога като конфликти на Аз-а или дълбоки комплекси на сексуална основа, които придават на всичко някаква нотка на детска наивитет и, с риск да ужасят заклетите вагнерианци, по всяка вероятност отговарят на едно виждане, които е по-близко до намеренията на Автора. В Залеза всички използват хипнотични напитки или еликсира на Дулкамара- предлага се „дринк“, жадно се изпива и се забравя всичко, но с една глътка на следващия ден паметта се връща.
Така че, това е един Пръстен, в който хората се усмихват или направо се смеят (ужас!), където често избухва аплодисмент на открита сцена (светотатство!). В крайна сметка Байройт и неговите законодатели са далече – тук никой не си раздира дрехите и не си скубе косите, напротив – доста щастлив е да види публика, която е многолюдна, най-вече млади хора на възраст под 30 години, която е съпричастна, увлечена, следи с внимание 4 часа и 20 минути само музика (първото действие продължава толкова, колкото „Бохеми“ на Пучини) без да мигне, без нито един мобилен телефон да звънне, със затаен дъх. А Пръстенът се изпълнява на оригинален език за пръв път в България – вече почти няма спомен за първото му представяне, изпълнено на български по време на нацистката окупация през Втората световна война.
Браво на Карталов. На него и неговия екип: Андрей Хайдиняк (художествено осветление), Вера Петрова и Георги Христов (мултимедия режисура и ефекти) и дългия списък от подготвящи диригенти и консултанти, чиято работа заслужава похвала. Резултатът е един готов продукт, с лесна възможност за износ – дори в Сибир, където вече бе видяна първата част от Пръстена, и където за пръв път бе представен Вагнер – беше истински триумф. Преди всичко – успешно начинание, заслужаващо да бъде разпространено.
С нищо не отстъпва и музикалният фронт – да се създадат два силни състава за тези опери не е шега, и това е добре известно и в най-добрите театри, включително и в „свещения хълм на Вагнер“.
Музикалният състав от премиерата на 22 май т.г. е напълно заменим с втория. Ролята на Зигфрид изпълни Костадин Андреев, вечното момче, което е слушано с внимание още от щастливия му дебют в Трапани преди доста време. Гласът е звънлив – включително замяната с горно“до“ в „разказа“ на трето действие – със слънчев тембър, добре поставен – изнесен напред и много звучен, по-скоро лиричен. Всъщност помнят се отлично изпълнения от него Хофман, а също и Каварадоси и Шение тук, в София, Костадин изпълнява партията без видимо усилие, въпреки че достига края на третото действие малко уморен, но това е разбираемо. Това, което прави неоценимо изпълнението е сливането с палавия дух почти като на Пиерино (име-символ на палавник р б.пр.) (вече си представям нечии недоумяващи физиономии), наложен от режисурата, който успява да направи това, което интерпретирания персонаж наистина е – един „истински луд“.
Брунхилда намира силна изява в отличното сопрано Мариана Цветкова. Добре известно е, че тази роля, освен че задължава с изискването за глас – а хармоничност и мощност на гласа изпълнителката има дори в излишък – изисква и … удобни обувки. Партията й подхожда съвършено и високите вокали на страховития безкраен финал при нея се получиха като летящи звезди поради чистотата и силата, способни да преодолеят внушителната стена на оркестъра. А и изпълнителката е емоционална, решителна жена, която е влюбена дори в момента, в който е подчинена. Брависима.
Много добре се получава контрастът с нежната Гутруне на Цветана Бандаловска, която е и много грациозна. Свежо и перфектно в сценично отношение е отличното изпълнение на Гюнтер от Атанас Младенов – баритон, за когото ще чуем да се говори в бъдеще и у нас. С изключителна драматична наситеност и внушителен глас се отличава изпълнението на Хаген от Петър Бучков. Брависимо, както за характеровото присъствие – практически вездесъщ при плетенето на коварни интриги в цялата опера, така и за ценния вокал на истински бас-баритон на Бисер Георгиев – Алберих.
Заслужава оценка Валтрауте на Цвета Сарамбелиева, и невероятни със съчетанието на певчески и сценично-хореографски изпълнения на акробати – почти като Цирк дьо Солей, за да сме точни – трите Норни и дъщерите на Рейн (последните буквално летят, правейки шпагати на трамплините), красиви и способни, трябва да се отбележат в група: Флора Търпоманова, Димитра Райчева, Петя Цонева, Милена Гюрова, Силва Тенева.
Трябва да се добави, че накрая оркестърът също беше извикан на сцената, където заслужено бе силно аплодиран. Този път заслугата за старателната и прецизна работа е на Маестро Ерих Вахтер, който осигури възходящ сюжетен ритъм, постигайки красиво звучене, като успяваше да задържи звука на оркестъра в недоловимо пианисимо. Специална похвала за духовите инструменти, безпогрешни бяха медните духови и цялото семейство на струнните лъкови инструменти.
Залата беше във вид „всички билети са продадени“. Присъстваха и много чужденци, включително италианци, които може би дълбоко в себе си патриотично биха предпочели да слушат Верди, но оцениха Вагнер, чийто портрет се появи на финала, отбележи мислено 200 години от рождението му. През следващия месец юни целият Пръстен ще се представя отново в редуващи се дни – който може да се възползва от полетите low cost!